Всяка година по това време почти по целия свят се налага една атмосфера, която се нарича с милото и топло име „Духът на Коледа“.

Ако правилно разбирам същността на празника, важното е да почувстваш любовта, надеждата, светлината – неща, които не са свързани с материалния свят, който ни заобикаля, а с хората, които са ни най-близки.

Но какво се получава в реалността?

Камиони доставят газирана напитка, която кара хората да се настроят на празнична вълна.

Филми, които на пръв поглед показват истинските ценности и чудесата, които се случват на Коледа (какво всъщност имат общо Коледа и чудесата? Ако Рождество Христово наистина се е състояло, то това изобщо може ли да се нарече чудо??)

http://www.hallmarkchannel.co.uk/highlights.aspx?ID=378

Бонбонени песнички, които ни напомнят, че искаме точно определени хора за Коледа. А защо точно за този празник? И какво общо има празникът със Снежанки, танцуващи по къси роклички или дебелаци в червено-бели одежди?

Като казах дебелаци с червено-бели одежди, що за израждане е легендата за св. Никола?

https://i1.wp.com/img.timeinc.net/time/photoessays/2007/wacky_santa/wacky_santa_01.jpg

Намаления на цените, афиширани като такива, за да може обменът на материалните ценности да се поддържа.

И накрая от планиране на дългоочаквани коледни почивки в Испания или Египет, пазаруване по „най-ниски“ цени, гледане на захаросани филмчета или инсталиране на клатещ се китайски дядо Коледа не ни остава време да осмислим защо всъщност празнуваме този ден.

Крайно време е да споделя невероятните места в района на Рибарица, които посетих неотдавна.

За самата Рибарица може би няма какво да се каже относно местата за отсядане или забавление – ясно е, че са много. Една хубава разходка по тъмно из по-непознатите малки улички може да бъде много приятно изживяване. По-приятно от престой в задимена кръчма. Светлините на преминаващите по главния път коли правят странни отблясъци над къщите, за миг се проясняват тъмните очертания на близките хълмове.

Местността Костина се намира наблизо до Рибарица. На 3 км по шосеен път от селото се намира малка долина край река Костина. На това място е убит Георги Бенковски и малък паметник край реката отбелязва мястото. Наблизо е Кървавото кладенче – където според легендата (а може би исторически източници) е измита отсечената от турците глава на Бенковски. От другия бряг на реката има малко ресторантче, явно поддържано от запалени ловци и сборно място на такива: вътре целите стени и тавани бяха украсени с ловни трофеи, български знамена, борови шишарки и стари съдове. Бобът е невероятно вкусен, а кюфтенцата са наистина от месо!

След Рибарица продължихме в посока Васильовската планина и едноименния връх и хижа. По пътя Рибарица-Шипково има отбивка вляво, откъдето се следва синя маркировка по черен път. За нередовните туристи пътят до хижата отнема около 40 минути. Самата хижа е сравнително голяма, двуетажна, с няколко бунгала наоколо. Хижарите са много мили хора, седнахме да се стоплим и поговорихме малко, похапнахме, пийнахме горещ чай. Не знам в какво състояние са стаите, но ми направи впечатление доброто състояние на общата тоалетна – съвсем новичка и чиста. Хижарите са се постарали хижата да се отличава и отдалече. Основата на чешмата е дънер, издялан във формата на мечка. Има си и мигли дори! 🙂 Наблизо е паркиран завинаги стар москвич, целият покрит с надписи „Само ЦСКА“. Това се казват футболни почитатели!!! 🙂

Връх Васильов (1490 м.) се намира на 15 минути от хижата. От двете страни на широката пътека отскоро се извисяват два ветрогенератора. Когато мъглата се спусне по хълмовете, двата генератора изглеждат като огромни зловещи великани, криещи се от малкия турист долу в ниското и изведнъж изникващи като че ли от нищото.

На връщане направихме кратка разходка из Тетевен. Много исках да посетя града заради часовниковата кула – от известно време много искам да посетя всички места в България, където има такива постройки. Градът, иначе с красиви стари къщи и невероятни изгледи към старопланинските върхове, беше доста замрял в неделния следобед. Заслужава да се видят старите къщи, някои от които обявени за паметници от историческо значение, но за съжаление никой не ги поддържа и скоро може би ще станат опасни за преминаващите хора и ще остане само споменът и снимките за тях…

Това беше краткото двудневно пътешествие в миналогодишните есенни дни. Всичките гореописани места изглеждат страхотно през есента, когато листата на дърветата са пожълтели, част от тях са покрили като килим земята, но друга част все още се задържат на дърветата и се постига невероятен контраст между тях и сиво-черните клони и стелещата се наоколо мъгла. Какво по-хубаво от подобна разходка…

Петъчният работен ден приключи и гледам с радост през прозореца към валящия сняг. Той може и да радва, освен да затрупва колите и пътищата. Всички сме били деца и сме се радвали на снега. Днес, вече пораснали, забравяме за тогавашното щастие, защото в главата ни има мисли как ще стигнем до вкъщи и дали този път кметът ще бъде подготвен за почистването на улиците.
А защо не може да направим по един снежен човек или да замерим някой приятел със снежна топка? Животът може да бъде и весел.
🙂

Ако душата ми беше музика, щеше да бъде Tiempo Y Silencio.
Ако мислите ми можеха да ме отнесат там, където поискам, щях да искам да съм там.
Ако имах силата да избирам кой сезон да бъде, щях да избера този.

Само ако… Но не ни е отредено да постигаме всичко, което желаем, нали? В противен случай всеки две противоположни мечти щяха да се неутрализират и светът щеше да отиде към самоунищожение, нали?