Странично погледнато, ето някои неща, на които не им е мястото тук:

1. „Перла“, „Отдаденост“, „Грозната Бети“. Шаблонът е еднакъв и почти никога краят не отговаря на действителни лица и събития. Създава се едно чувство на предопределеност на живота. Отначало труден, но краят винаги е щастлив. Целта им е да откъсват от реалността, но освен да откъсват от реалността по желание, го правят и по нежелание в аспекти, неподозирани и нежелани от зрителите.
2. Фасовете върху плочките на автобусната спирка. Видът на чисти плочки е нещо непонятно за средностатистическият човек.
3. Псевдо-шоумени, говорещи на сериозни теми и изкривяващи през своите ненормални възприятия за живота важни негови аспекти. Принизяващи със своето влияние тези теми до ниво, до което техните зрители да възприемат тези теми от живота от една по-проста страна, унищожавайки по този начин (желанието за) наченките на разсъждение на едно по-задълбочено равнище от страна на въпросните зрители. Ракията е най-важна. Слави и Азис я сервират всеки ден.
4. (: Не, това не е усмивката-огледален образ на стандартно приеманият емотикон за усмивка. Това са две очи с навъсени вежди над тях. Така навъсени, че са се събрали в една. Навсякъде ги виждаме. Често тези свъсени вежди са резултат не от скорошни причини за тъга, а от рефлекс, придобит, докато гледаш пътуващите заедно с теб в трамвая. Или заради засеклия те току що „шофьор“.
5. Книгите, предлагани от вестници от типа на „24 часа“ и „Труд“, опитващи се да се представят за „културни“ и търгуващи с желанието на читателите им да се образоват. Същите тези читатели няма да си купят тези книги от „Славейков“, те ще си ги вземат от „24 часа“ или „Труд“, защото някак е по-приятно да си създадеш колекция от дебели книги, които са опаковани в такива приятни цветове, които си пасват един с друг. При това книгите са номерирани и си създаваш цяла истинска колекция.
6. Официалното прерязване на лента на голям обект. Това е толкова банално, че вече не би следвало да е новина. Утре Бойко ще пререже лентата на метрото, въпреки че вече не е кмет на София, вдругиден ще открие фабрика за панталони в Петрич, след седмица Първанов ще направи първа копка за построяването на най-модерния цех за производство на кренвирши. Да, кренвирши се пише с „Н“, но това не е важно, тъй като журналистката си е свършила работата и е публикувала платената статия за изкопните дейности, а вече кой ще гледа за граматика, не е важно. Важното е да има храна за народа, културата бездомните кучета я яли. Всъщност не, те също ще искат кренвирши.
7. Сметосъбиращите фирми. Когато няма да има някой, на когото да му е работа да събира боклука, може би най-накрая някои хора ще се научат да не си изхвърлят торбите с боклук през прозореца на блока, да не си изпускат случайно опаковките от вафла от перона надолу към ж.п. релсите (Че то няма да се види изобщо, какъв е проблемът?) или кутията от цигари от прозореца на автомобила.
8. Ненужните драсканици из форумите, които свидетелстват единствено за:
а\ниското образование (да, „образование“ се пише с две „о“) на автора на коментара;
б\ниското ниво на използваемост на мозъчните му клетки, което изобщо няма корелация с горепосоченото ниво на образование;
в\желанието на индивида да си губи времето в ругаене на едни или други политици\бизесмени\спортисти, вместо да върши по-полезна работа или просто да подаде една жалбичка по повод недоволството му от например дупките по улиците, вместо да „поздравява“ кмета;
г\всички изброени.
8. Асансьорите в офисите, тъй като шофьорите затлъстяват и ако не могат да се откажат от колите си или поне да спортуват, могат поне да броят стълбите нагоре.
9. Еднаквостта на чалга певиците. Поне ако не изчезне като динозаврите, тази музика трябва да бъде изпълнявана от уникални изпълнители, а не такива, правени по калъп. Или всъщност това няма да стане, защото идеята й е точно да създава „звезди“ по калъп и, както „Перла“ в т.1, да предопределя мисловното и ценностно развитие на средностатистическия слушател. Промиването на мозъци става доста лесно със средства, влияещи директно и много силно върху слуха и зрението. Мозъците се поддават пред добре изглеждащите хора от екрана, които им представят една захаросана версия на живота, описван така или иначе в сапунените сериали и една идеалистична версия на техния собствен живот, който никога не се е осъществил според плановете.
10. Утопичното същество, което всъщност не се оказва толкова утопично, а именно мутрата-почитател на културата и изкуството. В хола има изключително ценен артефакт от епохата на траките точно преди присъединяването на днешните ни територии към Римската империя. А онази огърлица от ранния период на Първото българско царство я намерих изключително трудно (но законно;)). Не мога да отделя повече време, тъй като отивам на откриването на нов мол, където ще има и модно ревю – жена ми ще дефилира с най-скъпата рокля. После с нея отиваме на коктейл с благотворителни цели. Каквото остане от събраните пари след покриването на разходите по коктейла, ще отиде за децата-сираци. Иначе ние много си падаме по културата, имаме вкъщи цяла стая само с книги по рафтовете на скъпите лавици. Една дизайнерка я проектира специално за нас на половин цена, като наблегна на кафявото и бледооранжевото. Книгите, естествено, са световна класика и подвързани с много скъпи корици. Така че не ги пипай, че ще ги изцапаш – а пипнеш, а съм повикал охраната с кучетата да те изритат от тук. И да пишеш в списанието, че сме много културни. (Казахме ти „Добър ден“ на вратата).

Е да, но са тук. По-леко ще се преглътнат с усмивка…

Advertisements

Колко още неща трябва да се случат с децата на България, за да има някаква воля за промяна? Колко млади хора трябва да бъдат пребити или убити, а други – съдени или пращани на поправителни домове, за да се промени нещо?
Тези въпроси със сигурност си ги задават много хора от различни поколения, а обектите са по-младите от тях, т.нар. младо поколение. Всяко поколение смята, че следващото е „по-зле“, че пропада, че не изповядва възвишените ценности на предходното и т.н.
За моето поколение, отчасти преходно между „онези“ времена и днешните времена на демокрация, се говореше, че малко четем, малко се интересуваме от театри, опера… Ние бяхме първото поколение тийнейджъри, които вкусиха от сладостта на Интернет. Ние стояхме до среднощ в чат-каналите, вместо да стоим навън на въздух с компанията. А колко ли хора на моята възраст познавам, които да свирят на китара и да нямат нищо общо с Консерваторията или поне с някое музикално училище…? Чела съм доста книги и при все това явно не съм прочела доста велики творби, които моите родители като малки са препрочитали. И пак имаше мои „набори“, които и тези неща, които съм прочела, не са пипнали. Дори и от задължителната литература.
Сега историята се повтаря, но съм от другата страна на барикадата. Отчасти знам какво е да си тийнейджър в днешни дни, защото допреди 7-8 години и аз бях такава. Но от друга страна съм толкова далече от това, което ги вълнува. Когато бях първи клас, нямаше мобилни телефони. Сега децата още от детската градина знаят какво е. Навремето децата в детската се хвалеха, когято родителите им бяха купили нови маркери и книжки за оцветяване от Кореком! А днес хвалбата сигурно е за iPhone или за колите на родителите.
И както и при нас, така и при тях новостите избутват на заден план познатото. Дори и аз предпочитам понякога да погледам по ТВ документален филм за Троянската война например, вместо да си взема 500-странична книга и да я изчета. Или просто да потърся в Google и да попрочета нещо основно от ненадеждната Wikipedia. А какво да говорим за тези, които може би не са имали възможността да четат нещо, дълго 500 страници, по собствено желание? И да могат да направят сравнението между този и други, „лесните“ източници и да изберат по-трудния, но може би по-качествен?
И доколко родителите и учителите могат да влияят на тази тенденция? Аз така и не прочетох нещо от Майн Рид, въпреки че майка ми постоянно ми даваше пример за нея и за баща ми, които като малки са препрочитали книгите му. Защо някой днешен тийнейджър да прочете нещо от Шекспир, като го има филма „Влюбеният Шекспир“? Новостите неминуемо навлизат в живота ни и, като по-интересни, запълват ежедневието ни.
А изместените на заден план? Има ненужни, остарели вече неща. (Защо ли обаче не се сещам за такова?). Но има други, които трябва да си останат. Това са именно дейности и навици, които определят ценностната ни система. Доколкото компютърните игри със стрелба предопределят съдбата на бъдещите убийци, толкова може да бъдат определящи и седенето в приятна компания в парка, някой свири на китара, другите пеят. Знанието е богатство, но може би родителите на днешните тийнейджъри видяха времена, в които можеш да си богат и без знания, дори знанията не са препоръчителни, ако искаш да оцелееш. Старите учители се пенсионираха, а оставащите от предходните поколения трудно могат да реагират адекватно на новостите именно поради гореописания сблъсък на поколенията. И тъй като няма институция, която да стимулира тези хора да приемат новите неща, всеки се спасява поединично – кой успешно, кой с бой и/или психически тормоз над учениците, кой пък на свой гръб понася бой и/или психически тормоз. По-младите учители са в голяма степен нереализирали се на друга позиция. Станали учители, защото при кандидатстването не са ги приели „Право“, а балът е стигнал само за „Педагогика“, не са били особено силни и мотивирани и затова не са намерили високоплатена работа в „Човешки ресурси“ на голяма международна компания. И са били принудени да отидат в училище…Където ги среща първо неяснотата в очите на учениците, след което спадащата липса на интерес, след което шума по време на час, обидите, изречени от крайните чинове, а защо не и от първите, писането на петици и шестици, за да спечелиш благосклонността на децата, което обаче има обратния ефект – поне от гледна точка на дисциплина, шум и обиди. Накрая напускат и мястото им заемат други. И така до днешни дни и по-нататък… Докога?!
А родителите? През това време майката и бащата се скъсват от работа. Техните родители са някъде из страната, докато младото семейство е самостоятелно и работи в големия град, защото там има повече възможности – и за тях, и за децата им. И те работят до 6, до 7, може би понякога до 8 вечерта. И колко време си отделят на децата? Децата имат вечерен час 22 часа, значи всичко останало е наред. Те са големи вече и трябва да свикнат сами да се оправят в живота – а той е труден и трябва от малки да свикват, иначе после ще ги тъпчат. Младият тийнейджър се прибира вкъщи. Има двойка по български. Бой, бой, сълзи, сополи, бягай в леглото и така.
И децата наистина сами се стараят да се оправят. Особено ако бащата е алкохолик и бие майката, а тя пък си има любовник. На улицата трябва сам да се оправяш, ако нямаш някого зад гърба си. И, още неосъзнали се в големия свят, в който живеят, тези деца се оправят кой както може. Някои успяват и израстват силни личности. Други обаче биват изпускани извън контрол и се случват непоправими неща – с тях или заради тях.
Всеки като мен може да прави какъвто си иска разрез. Да анализира, да коментира, да ругае днешната младеж и т.н. Има обаче групичка, която не се занимава с такива простотии. Родителите-алкохолици, родителите-работохолици, учителите-загубеняци, министрите-страхливци. Кучетата лаят, керванът върви. Накъде върви, не се знае. Отдавна е кривнал от главния път и кара по черни пътища. Може би така ми се струва, защото съм от по-старото младо поколение и съм склонна към такива разсъждения, защото така ми е заложено. А ако съм права? Само керванът може да се върне сам по главния път. Кучетата не могат да го издърпат, те само могат да бъдат чути при достатъчно желание от кервана. Дано стане по-скоро, че ми омръзна от този порочен кръг на философстване на поколение относно друго поколение.

Днес се навършват 84 години от извършения от комунистите атентат в „Света Неделя“.
Няма да коментирам фактите, те, заедно със списъка с убитите и ранените, са описани много добре тук.

Иска ми се написаното да не се забравя. Иска ми се снимките да не се забравят, защото показват фактите такова, каквито са. Идеали? В името на какви идеали трябва да убиваш хора, при това в църква? Атентаторите ги поставям наравно с турците, избили българите в църквата в Батак, след което са я запалили.

Гледните точки са различни, ще каже някой. Някой ще даде за пример преследванията на комунисти от страна на царската власт и убийствата на хора, също имали някакви идеали. Но едниният факт не оправдава другия (както и обратно).

Идеали? Да. Но безскрупулното им защитаване? Защитаването им на всяка цена??? Оправдана защита на идеал ли е това? Или това? Или пък това?

Колко сме се променили за 84 години?

Можем ли да защитаваме този идеал?

Една постановка, която си заслужава да се гледа, е „Срещи в сряда“, гостуваща този път в театър „Сълза и смях“. Без съмнение ще се съглася с автора на статията, към която давам връзка, че историята на Валентин Красногоров звучи и съвсем по нашенски. Историята е за две семейни двойки, мъжете са колеги и единият иска услуга от другия. Същевременно темата за изневярата постепенно си проправя все повече път в сюжета, за да заеме главното място. Постановката трябва да се гледа, няма смисъл да описвам повече.

Това обичам в добрия театър – показва ти нещата от живота, понякога от смешната им страна, но се чудиш дали да се смееш или да плачеш заради истините, които героите (по)казват. И тъй като не обичам генерализациите, не мисля, че семейните ни ценности са изцяло такива. А ако са такива, то е вследствие на обществените. Това, което виждаш около себе си, ти прави впечатление. Виждаш, че дадени хора се отнасят по един начин един с друг, виждаш същото нещо още много пъти и започваш да си мислиш, че е нормално мъжът да смята жена си за проста и да се хвали пред приятели как (лошо) се отнася с нея, а тя същевременно да е тиранина вкъщи. И оттам примерът се следва. И житейските драми постепенно се наслагват, за да образуват ценностната ни система.

Но който не иска да се замисля за сериозните теми, може просто да отиде и да се посмее от сърце. И да се наслади на чудесното представяне на актьорите и режисьора.

Днес (03 април 2009) ще има светкавична акция (т.нар. флаш моб) за Рила и против изграждането на ски курорт „Супер Паничище“, навлизащ в територията на Национален парк „Рила“. Информацията – тук.

Няма лошо да има ски-курорти. Аз също карам ски и обичам хубави писти с достатъчно сняг. Но искам да има и незасегнати територии, през които да минавам през лятото, без да оставям непоправими следи след себе си. Искам да виждам зъбери на върхове и високопланински поляни, вместо метални съоръжения. Искам и бъдещите поколения да се наслаждават на чистия въздух.

Ако ние не си помогнем, неволята няма да се сети и да дойде сама.

Четейки поста на Pippilota, се замислих за мотивацията на участвалите в гласуването да поставят „Тютюн“ на трето място в класацията. Както е известно, романът има две версии – оригинал и поправка, направена от Димитър Димов след натиск от страна на критиц-последователи на Партията.

И това, което се чудя, е дали оценката е дадена на база оригинала или на поправката? Заради Лила ли са гласовете или за Ирина? Ако оценката е заради Лила, това ще значи ли, че българите, участвал в оценяването, са прехласнати по подвизите на партизаните и несъзнателно подкрепят роман, пресъздаден с от своя автор под натиска на външни интереси..? Или веднъж прочетена в училище, книгата остава в паметта на човека и той решава да не я чете повече, макар и да знае, че това не е истинската история?

Още един от въпросите за развитието на нашето общество, които ще останат без ясен отговор.

Мислех си тези дни за убийствата, при които е допусната несправедливост и извършителите не са получили заслужената присъда. Тези, които може би поради някаква странична намеса и липсата на гласност по случая са останали на свобода или на лек режим въпреки престъплението, което са извършили.

Като например случаят с Мартин Борилски, при който сериозните доказателства, предоставени от френските разследващи, не успяха да „убедят“ няколко съдилища да осъдят двамата обвиняеми.

Колко още трябва да се изпише, за да се промени нещо? Изглежда това е начинът да се получава желаната справедливост. Но колко още..?

Ние, хората, имаме склонността да се възмущаваме от дадена постъпка, когато чуем за нея, но ако слабо ни касае, остава само поредната информация за несправедливост, за която четем. И така до следващия случай. Обичаме лошите новини,  но не искаме да се натоварваме прекалено много за дълъг период от време за дадена кауза.

Може би и аз съм такава?

А искам само справедливост…