След поредното убийство, за което разбираш от интернет или от телевизията, следва моментът на бурно несъгласие със системата. После страх. След това може би пускане на мнение в някой форум. Следва превключване на канала или затваряне на браузъра. Накрая посрещане на безразличието и забравата. Поредната лоша статистика за деня.

На призиви „спрете с тази омраза“, „бъдете оптимисти“ се гледа като на детски мечти. Казваш си: действителността е друга, никога няма да се оправим. И това наистина се случва.

Това не е моят живот.

Advertisements

Ако душата ми беше музика, щеше да бъде Tiempo Y Silencio.
Ако мислите ми можеха да ме отнесат там, където поискам, щях да искам да съм там.
Ако имах силата да избирам кой сезон да бъде, щях да избера този.

Само ако… Но не ни е отредено да постигаме всичко, което желаем, нали? В противен случай всеки две противоположни мечти щяха да се неутрализират и светът щеше да отиде към самоунищожение, нали?