Поста на Daggerstab ме подсети да споделя и моите бисерчета, които събирам, откакто списвам блог.

  • rudenko yordanov – при търсене в Google се оказва, че човекът е депутат от настоящото Народно Събрание. Трудно мога да се сетя да изброя 10 депутати и сега, а какво остава да съм писала за г-н Йорданов.
  • интересни измами – оооо, някой се интересува професионално май. 🙂 Сигурно съм уловила посетителя с поста за измамата в Сосиете Женерал, която вярно, че е интересна, но се надявам да не съм допринесла за обучаване за някой банков обир. 🙂
  • стопаджия партизани – хм??? А исках просто да опиша любимите си книги. А каква стана тя…
  • иво depeche mode svishtov – май са попаднали на този пост, но каква ще да е тази комбинация? Моята теория – почитателят на Depeche Mode Иво от Свищов, който осигурява безпроблемно закупуване на билети за предстоящия концерт на изгодна цена. 🙂
  • Не съм момиче на повикване, тук много гр(ешите) – ?!?! Това беше черешката. При това два пъти. Всъщност, съгласна съм, аз не съм момиче на повикване, но не помня да съм казвала, че някой греши и ме мисли за такава. :))) Съжалявам за объркването. 🙂
Advertisements

Една постановка, която си заслужава да се гледа, е „Срещи в сряда“, гостуваща този път в театър „Сълза и смях“. Без съмнение ще се съглася с автора на статията, към която давам връзка, че историята на Валентин Красногоров звучи и съвсем по нашенски. Историята е за две семейни двойки, мъжете са колеги и единият иска услуга от другия. Същевременно темата за изневярата постепенно си проправя все повече път в сюжета, за да заеме главното място. Постановката трябва да се гледа, няма смисъл да описвам повече.

Това обичам в добрия театър – показва ти нещата от живота, понякога от смешната им страна, но се чудиш дали да се смееш или да плачеш заради истините, които героите (по)казват. И тъй като не обичам генерализациите, не мисля, че семейните ни ценности са изцяло такива. А ако са такива, то е вследствие на обществените. Това, което виждаш около себе си, ти прави впечатление. Виждаш, че дадени хора се отнасят по един начин един с друг, виждаш същото нещо още много пъти и започваш да си мислиш, че е нормално мъжът да смята жена си за проста и да се хвали пред приятели как (лошо) се отнася с нея, а тя същевременно да е тиранина вкъщи. И оттам примерът се следва. И житейските драми постепенно се наслагват, за да образуват ценностната ни система.

Но който не иска да се замисля за сериозните теми, може просто да отиде и да се посмее от сърце. И да се наслади на чудесното представяне на актьорите и режисьора.

Оказа се (а може би не беше новина?), че г-н Паси е поредният човек, който смята за наложително ограничаването на свободата на словото в името на доброто представяне на България пред света.

Проблемите са налице и ако ги маскираме зад хубави новини, това няма да ги реши, нито ще направи външния свят по-позитивно настроен към страната ни.

Склонността да се използват евфемизми или директно да се ограничава достигането на даден тип информация до хората е със сигурност неефективно. Когато опиташ да представиш нещо на определена група хора в точно определена светлина, докато реалността е малко по-различна, с това постигаш или промиване на мозъци, или огромна неприязън от страна на здравомислещите хора. Промитите мозъци са си промити по принцип, така че голяма добавена стойност не се създава. Мислещите няма или по-трудно ще се поддадат на атаката.

В случая, за нещастие на г-н Паси, се съмнявам да има голям брой промити мозъци, които да се съгласят с него поради факта, че средностатистическият „промит мозък“ не се интересува от блогърските проблеми. Същевременно има голям брой мислещи хора, които не е задължително да са писали някога блог, за да се възмутят от думите му. А ако така е решил да си прави евтина реклама пред структурите на НАТО, за да се хареса, не е познал, че ще стане. Толкова по темата.

Когато усетя, че съм в лошо настроение, си пускам по едно такова клипче. Понякога е много освежаващо  да се отърсиш от ежедневните тежести и да се посмееш малко.

Логично е кризата да се отрази по някакъв начин на всеки аспект от нашия живот. А защо не и на размера на подкупите?
Като изключим факта, че ми е изключително тъжно за хората, засегнати по някакъв начин от кризата, остава ироничната страна на случая. А именно реакцията на полицаите. Може би няма нужда да си задавам въпроса какво щеше да стане, ако им бяха предложени не 9 лв., а 90 лв.?