Петъчният работен ден приключи и гледам с радост през прозореца към валящия сняг. Той може и да радва, освен да затрупва колите и пътищата. Всички сме били деца и сме се радвали на снега. Днес, вече пораснали, забравяме за тогавашното щастие, защото в главата ни има мисли как ще стигнем до вкъщи и дали този път кметът ще бъде подготвен за почистването на улиците.
А защо не може да направим по един снежен човек или да замерим някой приятел със снежна топка? Животът може да бъде и весел.
🙂

Advertisements

Петък 13ти – хубав ден за защита на дипломна работа. И хубав ден за посещение на любимия ми град Свищов.

По пътя на отиване решихме да се доверим на новия телефон на колегата, по-точно на опцията за GPS навигация и да видим през кои пътища ще ни отведе до града. Според машинките най-краткият път беше през Никопол. (?!) Няма лошо, продължихме по страхотен нов път, изглежда е бил открит миналата година, защото нямаше и пукнатинка по него. За пореден път констатирах типичния изглед от едно село в северна България – малко дворче с лози в него и пред него до самата улица. Тук-там красиви стари църквички; също и по някой паметник на велик партизан; паметници, несвързани с партизани; по-рядко и ремонтирани центрове на селата – пребоядисани сгради на кметствата и

сменени тротоарни плочки. Едно от селата беше особено – образцово село (!) – с пояснение – село с много добра пътна и знакова маркировка. И наистина, пътят беше хубав, беше маркиран, имаше на всяка малка уличка, вливаща се в главния път, знак стоп и знак, че по главния път си с предимство. И така през всеки 10 метра… раят на знаците 🙂

Точно се радвахме на чудесния път, когато зачестилият брой на ремонтни машини и една табелка с надпис „Ремонтът на този участък започва от 1 март 2009“ не попари надеждите ни за леко придвижване. Едно мостче беше наполовина в ремонт, а насред другата половинка зееше огромна дупка… за щастие все още непробила до долу, така че не можахме да видим реката през самия мост. По-нататък стигнахме панорамен път на Дунава. В един момент колегата се уплаши, че пътят може да свърши, но това не се случи. Просто се движехме почти по ръба на брега. „Страхотна“ гледка към реката, виждаше се как заводът на Турну Мъгуреле оцветява в жълто въздуха, който жителите на Николоп дишат.

Никопол ми се стори много сивичък на фона на прекрасния слънчев ден. Има шанса да стане добро място за посещение с историята, която има. От колата видяхме паметници, красиви стари сгради…  Дано ремонтираният път е първата стъпка напред. Определено ще посетя някой ден града.

Следваше Белене, пътят минава на 4 км от града, но успяхме да видим огромните кранове при строителната площадка на АЕЦ Белене. Дано това, че районът е земетръсна зона, да бъде взето повече от достатъчно сериозно при дострояването на централата.

Свищов, както обикновено, си беше страхотно местенце. За разлика от останалите градове в околността, се усеща ефектът от наличието на Академията. Градът просто е жив, навсякъде е пълно не просто със студенти, но и като цяло с млади хора, семейства с детски колички.

Неслучайно свищовлии така наблягат на приноса на Димитър Ценов за града им.

На връщане минахме през Пловдив и съответно се отклонихме по интересен маршрут: Свищов – Бяла – Велико Търново – Габрово – Шипченски проход – Калофер – Пловдив. Преди да стигнем околностите на Велико Търново, районът все така беше замрял. Малките селца с лози пред дворовете, с малките сиви къщи и почти пълната липса на хора по улиците. Тъжно ми е като гледам какво е състоянието. Районът е много красив, досега не бях виждала такива панорамни гледки. Пътят минаваше през разноцветни ниви, разпростряни от низината до хълма до нея. От двете страни на пътя понякога имаше високи дървета, които добавяха допълнителен цвят към картината. Уникално.

За пръв път минах през Габрово, а как ми се оставаше да разгледам… И да потърся котки без опашки 😀 След острите завои на Шипченския проход видях отдалече и руската църква в подношието на върха, там също ще отида някой ден. Както и на върха при паметника. Всъщност забелязах, че освен големия паментик на Шипка, в подножията има и по-малки. И те ще бъдат посетени 🙂

После пътят минаваше през колтовините и изгледът към Балкана беше страхотен… Върховете, покрити със сняг и облаци около тях, нагънатия релеф в подножието им, стигащ до самата котловина, малките къщички в далечината, изглеждащи толкова нищожни в сравнение с планината.

Страхотен ден…

Стоя пред прозореца и съзерцавам светлините, идващи отвсякъде. Всяка една светлинка огрява една малка кутийка, наречена апартамент. Всяка една такава кутийка е сцена, на която се разиграват по един или няколко човешки живота.

От колкото по-далече се наблюдават кутийките и хората в тях, толкова повече тези хора изглеждат като малки машинки.

Една лампа светва и човек преминава през стаята. Над него прозорец се отваря и друг събира прането. На долния етаж по диагонал телевизорът излъчва ярка картина, която, невидимо за мен, облъчва едно или повече съсредоточени лица. Чува се шум от удари. Мъж бие жена си? Крадец разбива входната врата на някой от апартаментите? Някой е усилил звука на неделния екшън сериал?

Тези машинки се движат в кутийката и, макар и да знаят, не се замислят какво става в долната кутийка. Всеки е самоизолиран в своя собствен малък свят и не се интересува от това колко на брой други съдби са свързани с голямата кутия, в която се намира по-малката негова кутийка.

Лампата угасва. Затварям шумоизолиращия прозорец и се връщам обратно в една от кутийките.

 

P.S. Мислено в неделя около 22:30, писано в понеделник, около 13:30