книги


Попаднах на интереснастатия с класация на книгите, за които британците лъжат най-много, че са прочели. Подредбата е следната:

1. „1984″ от Джордж Оруел (42%)
2. „Война и мир” от Лев Толстой (31 %)
3. „Одисей” от Джеймс Джойс (25 %)
4. Библията (24 %)
5. „Мадам Бовари” от Густав Флобер (16 %)
6. „Кратка история на времето” от Стивън Хокинг (15 %)
7. „Среднощни деца” от Салман Рушди (14 %)
8. „По следите на изгубеното време” от Марсел Пруст (9 %)
9. „Баща ми и аз” от Барак Обама (6 %)
10. „Егоистичният ген” от Ричард Доукинс (6 %)

Обяснението за лъжите според авторите е, че целта е да бъдат впечатлени събеседниците. Опитът да показваш повече от това, което всъщност знаеш, е кодиран в гените ни по подразбиране и си мисля, че малко хора успяват да се откъснат от подобни практики. Използването на образованието, културата като средство да покажеш колко си „културен“ може и да има ефект върху невежите, но върху хората, които не се интересуват от хвалбите – не.

Хората като тези, които са отговорили, че лъжат, правят голямата грешка да смятат, че впечатлението у другите може да се постигне, като покажеш колко много знаят. Наистина – задълбочи ли се разговорът, истината излиза наяве.

Всичко това ми напомни на класациите с любими книги, появили се преди време из блог пространството като отговор на тази от „Голямото четене“. Ето, примерно аз не включих повече книги на Агата Кристи, въпреки че ми е любима авторка. Нали тези книжки са популярни като настолни четива за губене на време и общоприетото мнение е, че са писани по една и съща схема (което всъщност не го отричам изцяло). Не че останалите не са ми любими, разбира се. Но както и да е, самокритиката няма смисъл, обикновено не е интересна за останалите читатели и се превръща в нещо от сорта на „Мило дневниче,…“

Пренесена на българска територия, класацията с лъжите ще изглежда по съвсем различен начин. Вземем ли предвид резултатите от „Голямото четене“, твърде вероятно е да попадат български книги от по-известни автори, може би нещо на Стайнбек, също бих добавила и руски автори.

А аз за какво ли бих излъгала? Хм, предполагам по-скоро няма да кажа, че не съм чела въпросната книга. 🙂

А вие? 🙂

Advertisements

Днес прекарах един на пръв поглед лек ден на работното място. След приключване обаче за пореден път осъзнах, че все повече и повече се пристрастявам към работата и устройството, чрез която я върша – компютърът. Когато съм пред него и се взирам през целия ден в Excel таблици, се чувствам прекрасно, дори накрая се хванах за една идея и останах до по късно.

„Събуждането“ дойде малко по-късно, когато вече се намирах в служебния автобус и чаках да потеглим в посока другата част на столицата. Отново се появи познатото усещане за „стягане под лъжичката“ и само за момент дори съжалих, че съм си тръгнала от офиса.

Рутината ме повлече така, както не бях и очаквала. В днешни дни това се случва с много хора като мен и се питам как все още не виждам всеки ден поне един човек, припадащ от умора на улицата. Прминавала съм през многобройни обучения за управление на стреса, а най-вече съм преминавала през много реални стресови ситуации на друго място, но стресът при еднообразен дневен график е като че ли най-голям.

Широко разпространеното вярване, че „мога още малко“ важи с пълна сила и аз съм ярък пример за точно това. Това, което искам да праменя, е графика ми на работа-почивки…този компютър може и да си почине и да не ме гледа поне за 5 минутки на 2 часа, както си и трябва. А след края на работното време предполагам, че не съм единствената, за която е предизвикателство да не се захвана с нещо на личния ми компютър вкъщи… Дисциплината е важно нещо 🙂

Но най-важното са съпътстващите методи за отпускане… на този етап е планираното пътуване до Истанбул… Ще бъде време за тотално отпускане и размисъл…липсват ми тези моменти още от пътуването до Полша миналата година ТОЧНО по това време…

Но засега, когато съм си все още в задушаващата София, едно малко мисловно пътешествие също може да помогне. А защо не три мисловни пътешествия?

Пътешествие №1 Причината за решение за другите пътешествия. Орхан Памук – „Бялата крепост“. От известно време, слумайно или не, авторът и неговите книги ми се „натрапват“ където и да отида. Накрая реших да прочета някоя рецензия в интернет, допадна ми и реших: купувам я. Днес стигнах с последни усилия до Mall Sofia – нали ми е на път след работа – и отидох в книжарницата на Сиела (след неуспешен опит дни по-рано в малка книжарничка реших да опитам при големите). Доста тематично около пътуването ми до Истанбул… Ще пиша отзиви от книгата, когато я прочета след няколко дни).

Пътешествие №2 Стивън Хокинг – „Кратка история на времето“. Имам големи очаквания към тази книга, обичам философската вълна, която ме поглъща и понася, когато чета такива неща. В интерес на истината първо видях „По-кратка история на времето“. И понеже си падам по по-дългите неща (без асоциации с нищо друго), реших да избера…кратката версия 😀

Пътешествие №3 Яна Генова, Георги Господинов – „Инвентарна книга на социализма“. След избора на предходната книга точно се бях запътила към касата, когато погледът ми беше привлечен от една…тетрадка. Но предположението ми се оказа почти вярно. Всъщност това се оказа инвентарна книга. И докато типичните инвентарни книги не са ми никак любими, то тази веднага ме привлече по две причини. Първо, това е част от миналото, за което много хора днес говорят – някои добро, други – лошо. И докато тълкуването на значението на тези предмети в живота на хората тогав може да е различно, то винаги си остава постоянна една тяхна характеристика – че носят духа на едно отминало или не съвсем време, оставят спомен. А аз искам да знам повече за това какво е било това време. Другата причина е, че някои от нещата ги помня и е хубав повод са се порадвам на неща, които са били част от първите ми спомени изобщо.