градове


Крайно време е да споделя невероятните места в района на Рибарица, които посетих неотдавна.

За самата Рибарица може би няма какво да се каже относно местата за отсядане или забавление – ясно е, че са много. Една хубава разходка по тъмно из по-непознатите малки улички може да бъде много приятно изживяване. По-приятно от престой в задимена кръчма. Светлините на преминаващите по главния път коли правят странни отблясъци над къщите, за миг се проясняват тъмните очертания на близките хълмове.

Местността Костина се намира наблизо до Рибарица. На 3 км по шосеен път от селото се намира малка долина край река Костина. На това място е убит Георги Бенковски и малък паметник край реката отбелязва мястото. Наблизо е Кървавото кладенче – където според легендата (а може би исторически източници) е измита отсечената от турците глава на Бенковски. От другия бряг на реката има малко ресторантче, явно поддържано от запалени ловци и сборно място на такива: вътре целите стени и тавани бяха украсени с ловни трофеи, български знамена, борови шишарки и стари съдове. Бобът е невероятно вкусен, а кюфтенцата са наистина от месо!

След Рибарица продължихме в посока Васильовската планина и едноименния връх и хижа. По пътя Рибарица-Шипково има отбивка вляво, откъдето се следва синя маркировка по черен път. За нередовните туристи пътят до хижата отнема около 40 минути. Самата хижа е сравнително голяма, двуетажна, с няколко бунгала наоколо. Хижарите са много мили хора, седнахме да се стоплим и поговорихме малко, похапнахме, пийнахме горещ чай. Не знам в какво състояние са стаите, но ми направи впечатление доброто състояние на общата тоалетна – съвсем новичка и чиста. Хижарите са се постарали хижата да се отличава и отдалече. Основата на чешмата е дънер, издялан във формата на мечка. Има си и мигли дори! 🙂 Наблизо е паркиран завинаги стар москвич, целият покрит с надписи „Само ЦСКА“. Това се казват футболни почитатели!!! 🙂

Връх Васильов (1490 м.) се намира на 15 минути от хижата. От двете страни на широката пътека отскоро се извисяват два ветрогенератора. Когато мъглата се спусне по хълмовете, двата генератора изглеждат като огромни зловещи великани, криещи се от малкия турист долу в ниското и изведнъж изникващи като че ли от нищото.

На връщане направихме кратка разходка из Тетевен. Много исках да посетя града заради часовниковата кула – от известно време много искам да посетя всички места в България, където има такива постройки. Градът, иначе с красиви стари къщи и невероятни изгледи към старопланинските върхове, беше доста замрял в неделния следобед. Заслужава да се видят старите къщи, някои от които обявени за паметници от историческо значение, но за съжаление никой не ги поддържа и скоро може би ще станат опасни за преминаващите хора и ще остане само споменът и снимките за тях…

Това беше краткото двудневно пътешествие в миналогодишните есенни дни. Всичките гореописани места изглеждат страхотно през есента, когато листата на дърветата са пожълтели, част от тях са покрили като килим земята, но друга част все още се задържат на дърветата и се постига невероятен контраст между тях и сиво-черните клони и стелещата се наоколо мъгла. Какво по-хубаво от подобна разходка…

Петък 13ти – хубав ден за защита на дипломна работа. И хубав ден за посещение на любимия ми град Свищов.

По пътя на отиване решихме да се доверим на новия телефон на колегата, по-точно на опцията за GPS навигация и да видим през кои пътища ще ни отведе до града. Според машинките най-краткият път беше през Никопол. (?!) Няма лошо, продължихме по страхотен нов път, изглежда е бил открит миналата година, защото нямаше и пукнатинка по него. За пореден път констатирах типичния изглед от едно село в северна България – малко дворче с лози в него и пред него до самата улица. Тук-там красиви стари църквички; също и по някой паметник на велик партизан; паметници, несвързани с партизани; по-рядко и ремонтирани центрове на селата – пребоядисани сгради на кметствата и

сменени тротоарни плочки. Едно от селата беше особено – образцово село (!) – с пояснение – село с много добра пътна и знакова маркировка. И наистина, пътят беше хубав, беше маркиран, имаше на всяка малка уличка, вливаща се в главния път, знак стоп и знак, че по главния път си с предимство. И така през всеки 10 метра… раят на знаците 🙂

Точно се радвахме на чудесния път, когато зачестилият брой на ремонтни машини и една табелка с надпис „Ремонтът на този участък започва от 1 март 2009“ не попари надеждите ни за леко придвижване. Едно мостче беше наполовина в ремонт, а насред другата половинка зееше огромна дупка… за щастие все още непробила до долу, така че не можахме да видим реката през самия мост. По-нататък стигнахме панорамен път на Дунава. В един момент колегата се уплаши, че пътят може да свърши, но това не се случи. Просто се движехме почти по ръба на брега. „Страхотна“ гледка към реката, виждаше се как заводът на Турну Мъгуреле оцветява в жълто въздуха, който жителите на Николоп дишат.

Никопол ми се стори много сивичък на фона на прекрасния слънчев ден. Има шанса да стане добро място за посещение с историята, която има. От колата видяхме паметници, красиви стари сгради…  Дано ремонтираният път е първата стъпка напред. Определено ще посетя някой ден града.

Следваше Белене, пътят минава на 4 км от града, но успяхме да видим огромните кранове при строителната площадка на АЕЦ Белене. Дано това, че районът е земетръсна зона, да бъде взето повече от достатъчно сериозно при дострояването на централата.

Свищов, както обикновено, си беше страхотно местенце. За разлика от останалите градове в околността, се усеща ефектът от наличието на Академията. Градът просто е жив, навсякъде е пълно не просто със студенти, но и като цяло с млади хора, семейства с детски колички.

Неслучайно свищовлии така наблягат на приноса на Димитър Ценов за града им.

На връщане минахме през Пловдив и съответно се отклонихме по интересен маршрут: Свищов – Бяла – Велико Търново – Габрово – Шипченски проход – Калофер – Пловдив. Преди да стигнем околностите на Велико Търново, районът все така беше замрял. Малките селца с лози пред дворовете, с малките сиви къщи и почти пълната липса на хора по улиците. Тъжно ми е като гледам какво е състоянието. Районът е много красив, досега не бях виждала такива панорамни гледки. Пътят минаваше през разноцветни ниви, разпростряни от низината до хълма до нея. От двете страни на пътя понякога имаше високи дървета, които добавяха допълнителен цвят към картината. Уникално.

За пръв път минах през Габрово, а как ми се оставаше да разгледам… И да потърся котки без опашки 😀 След острите завои на Шипченския проход видях отдалече и руската църква в подношието на върха, там също ще отида някой ден. Както и на върха при паметника. Всъщност забелязах, че освен големия паментик на Шипка, в подножията има и по-малки. И те ще бъдат посетени 🙂

После пътят минаваше през колтовините и изгледът към Балкана беше страхотен… Върховете, покрити със сняг и облаци около тях, нагънатия релеф в подножието им, стигащ до самата котловина, малките къщички в далечината, изглеждащи толкова нищожни в сравнение с планината.

Страхотен ден…