Хора


Всяка година по това време почти по целия свят се налага една атмосфера, която се нарича с милото и топло име „Духът на Коледа“.

Ако правилно разбирам същността на празника, важното е да почувстваш любовта, надеждата, светлината – неща, които не са свързани с материалния свят, който ни заобикаля, а с хората, които са ни най-близки.

Но какво се получава в реалността?

Камиони доставят газирана напитка, която кара хората да се настроят на празнична вълна.

Филми, които на пръв поглед показват истинските ценности и чудесата, които се случват на Коледа (какво всъщност имат общо Коледа и чудесата? Ако Рождество Христово наистина се е състояло, то това изобщо може ли да се нарече чудо??)

http://www.hallmarkchannel.co.uk/highlights.aspx?ID=378

Бонбонени песнички, които ни напомнят, че искаме точно определени хора за Коледа. А защо точно за този празник? И какво общо има празникът със Снежанки, танцуващи по къси роклички или дебелаци в червено-бели одежди?

Като казах дебелаци с червено-бели одежди, що за израждане е легендата за св. Никола?

https://i1.wp.com/img.timeinc.net/time/photoessays/2007/wacky_santa/wacky_santa_01.jpg

Намаления на цените, афиширани като такива, за да може обменът на материалните ценности да се поддържа.

И накрая от планиране на дългоочаквани коледни почивки в Испания или Египет, пазаруване по „най-ниски“ цени, гледане на захаросани филмчета или инсталиране на клатещ се китайски дядо Коледа не ни остава време да осмислим защо всъщност празнуваме този ден.

Advertisements

Ако ние не можем да си помогнем, институции отвън ще го направят. Както случаят с Европейската комисия и Иракли, Странджа и Пирин.
Кметовете на засегнатите зони се притесняват, че изключително доходоносният им бизнес на гърба на природата ще секне. Нека. Откъде-накъде природозащитните организации ще имат „бизнес“ изгода от увеличавене териториите на парковете и запазване границите на сегашните? Нима спонсорите им не се интересуват къде отиват тези пари? А тези организации случайно да са си построили собствени почивни станции под вр. Тодорка или някъде в Странджа??? Поне аз не знам за такива случаи.
Времена на криза??? А като нямаше криза, оправданията бяха регинално развитие. Винаги ще се намират такива. А природата? За нея кризи няма ли? Все едно като е унищожиш на едно място, тя си компенсира и се „разработва“ на друго. И дърветата никнат като гъби, цветята – също, а птиците и животните с едно подсвирване се размножават.
Пределно ясно е за доста хора, че негативните ефекти от унищожаването на природата са дългосрочни и не могат да бъдат оценени справедливо от друга група хора, за които надделяват краткосрочните финансови облаги.
Само че, за щастие, има достатъчно хора, при това голяма част млади, които се интересуват какво ще бъде бъдещето на природата и правят всичко по силите си, за да спрат негативните ефекти от дейността на самозабравилите се бизнесмени.
Защо ли е безсмислено да споменавам, че банскалии-кореняци сякаш не познават родния си град и родните си хълмове? И в Разлог ли искате да стане така?
Регулативната функция на държавата тук липсва, а е толкова необходима. Надявам се от ЕК достатъчно да притискат българското правителство и институции да си вършат работата и да защитят териториите със специален статут. Както и дейността на ЮНЕСКО да не бъде подкопана от евентуално предаване на Ирина Бокова в ръцете на българските бизнесмени… Предполагам тя не може да си позволи такова излагане още в началото на мандата си, така че… може би и там сме подсигурени.
Ще видим. Ако трябва, пак ще се протестира. За която и да е кауза за опазване на българската природа.

Колко още неща трябва да се случат с децата на България, за да има някаква воля за промяна? Колко млади хора трябва да бъдат пребити или убити, а други – съдени или пращани на поправителни домове, за да се промени нещо?
Тези въпроси със сигурност си ги задават много хора от различни поколения, а обектите са по-младите от тях, т.нар. младо поколение. Всяко поколение смята, че следващото е „по-зле“, че пропада, че не изповядва възвишените ценности на предходното и т.н.
За моето поколение, отчасти преходно между „онези“ времена и днешните времена на демокрация, се говореше, че малко четем, малко се интересуваме от театри, опера… Ние бяхме първото поколение тийнейджъри, които вкусиха от сладостта на Интернет. Ние стояхме до среднощ в чат-каналите, вместо да стоим навън на въздух с компанията. А колко ли хора на моята възраст познавам, които да свирят на китара и да нямат нищо общо с Консерваторията или поне с някое музикално училище…? Чела съм доста книги и при все това явно не съм прочела доста велики творби, които моите родители като малки са препрочитали. И пак имаше мои „набори“, които и тези неща, които съм прочела, не са пипнали. Дори и от задължителната литература.
Сега историята се повтаря, но съм от другата страна на барикадата. Отчасти знам какво е да си тийнейджър в днешни дни, защото допреди 7-8 години и аз бях такава. Но от друга страна съм толкова далече от това, което ги вълнува. Когато бях първи клас, нямаше мобилни телефони. Сега децата още от детската градина знаят какво е. Навремето децата в детската се хвалеха, когято родителите им бяха купили нови маркери и книжки за оцветяване от Кореком! А днес хвалбата сигурно е за iPhone или за колите на родителите.
И както и при нас, така и при тях новостите избутват на заден план познатото. Дори и аз предпочитам понякога да погледам по ТВ документален филм за Троянската война например, вместо да си взема 500-странична книга и да я изчета. Или просто да потърся в Google и да попрочета нещо основно от ненадеждната Wikipedia. А какво да говорим за тези, които може би не са имали възможността да четат нещо, дълго 500 страници, по собствено желание? И да могат да направят сравнението между този и други, „лесните“ източници и да изберат по-трудния, но може би по-качествен?
И доколко родителите и учителите могат да влияят на тази тенденция? Аз така и не прочетох нещо от Майн Рид, въпреки че майка ми постоянно ми даваше пример за нея и за баща ми, които като малки са препрочитали книгите му. Защо някой днешен тийнейджър да прочете нещо от Шекспир, като го има филма „Влюбеният Шекспир“? Новостите неминуемо навлизат в живота ни и, като по-интересни, запълват ежедневието ни.
А изместените на заден план? Има ненужни, остарели вече неща. (Защо ли обаче не се сещам за такова?). Но има други, които трябва да си останат. Това са именно дейности и навици, които определят ценностната ни система. Доколкото компютърните игри със стрелба предопределят съдбата на бъдещите убийци, толкова може да бъдат определящи и седенето в приятна компания в парка, някой свири на китара, другите пеят. Знанието е богатство, но може би родителите на днешните тийнейджъри видяха времена, в които можеш да си богат и без знания, дори знанията не са препоръчителни, ако искаш да оцелееш. Старите учители се пенсионираха, а оставащите от предходните поколения трудно могат да реагират адекватно на новостите именно поради гореописания сблъсък на поколенията. И тъй като няма институция, която да стимулира тези хора да приемат новите неща, всеки се спасява поединично – кой успешно, кой с бой и/или психически тормоз над учениците, кой пък на свой гръб понася бой и/или психически тормоз. По-младите учители са в голяма степен нереализирали се на друга позиция. Станали учители, защото при кандидатстването не са ги приели „Право“, а балът е стигнал само за „Педагогика“, не са били особено силни и мотивирани и затова не са намерили високоплатена работа в „Човешки ресурси“ на голяма международна компания. И са били принудени да отидат в училище…Където ги среща първо неяснотата в очите на учениците, след което спадащата липса на интерес, след което шума по време на час, обидите, изречени от крайните чинове, а защо не и от първите, писането на петици и шестици, за да спечелиш благосклонността на децата, което обаче има обратния ефект – поне от гледна точка на дисциплина, шум и обиди. Накрая напускат и мястото им заемат други. И така до днешни дни и по-нататък… Докога?!
А родителите? През това време майката и бащата се скъсват от работа. Техните родители са някъде из страната, докато младото семейство е самостоятелно и работи в големия град, защото там има повече възможности – и за тях, и за децата им. И те работят до 6, до 7, може би понякога до 8 вечерта. И колко време си отделят на децата? Децата имат вечерен час 22 часа, значи всичко останало е наред. Те са големи вече и трябва да свикнат сами да се оправят в живота – а той е труден и трябва от малки да свикват, иначе после ще ги тъпчат. Младият тийнейджър се прибира вкъщи. Има двойка по български. Бой, бой, сълзи, сополи, бягай в леглото и така.
И децата наистина сами се стараят да се оправят. Особено ако бащата е алкохолик и бие майката, а тя пък си има любовник. На улицата трябва сам да се оправяш, ако нямаш някого зад гърба си. И, още неосъзнали се в големия свят, в който живеят, тези деца се оправят кой както може. Някои успяват и израстват силни личности. Други обаче биват изпускани извън контрол и се случват непоправими неща – с тях или заради тях.
Всеки като мен може да прави какъвто си иска разрез. Да анализира, да коментира, да ругае днешната младеж и т.н. Има обаче групичка, която не се занимава с такива простотии. Родителите-алкохолици, родителите-работохолици, учителите-загубеняци, министрите-страхливци. Кучетата лаят, керванът върви. Накъде върви, не се знае. Отдавна е кривнал от главния път и кара по черни пътища. Може би така ми се струва, защото съм от по-старото младо поколение и съм склонна към такива разсъждения, защото така ми е заложено. А ако съм права? Само керванът може да се върне сам по главния път. Кучетата не могат да го издърпат, те само могат да бъдат чути при достатъчно желание от кервана. Дано стане по-скоро, че ми омръзна от този порочен кръг на философстване на поколение относно друго поколение.

Днес се навършват 84 години от извършения от комунистите атентат в „Света Неделя“.
Няма да коментирам фактите, те, заедно със списъка с убитите и ранените, са описани много добре тук.

Иска ми се написаното да не се забравя. Иска ми се снимките да не се забравят, защото показват фактите такова, каквито са. Идеали? В името на какви идеали трябва да убиваш хора, при това в църква? Атентаторите ги поставям наравно с турците, избили българите в църквата в Батак, след което са я запалили.

Гледните точки са различни, ще каже някой. Някой ще даде за пример преследванията на комунисти от страна на царската власт и убийствата на хора, също имали някакви идеали. Но едниният факт не оправдава другия (както и обратно).

Идеали? Да. Но безскрупулното им защитаване? Защитаването им на всяка цена??? Оправдана защита на идеал ли е това? Или това? Или пък това?

Колко сме се променили за 84 години?

Можем ли да защитаваме този идеал?

Попаднах на интереснастатия с класация на книгите, за които британците лъжат най-много, че са прочели. Подредбата е следната:

1. „1984″ от Джордж Оруел (42%)
2. „Война и мир” от Лев Толстой (31 %)
3. „Одисей” от Джеймс Джойс (25 %)
4. Библията (24 %)
5. „Мадам Бовари” от Густав Флобер (16 %)
6. „Кратка история на времето” от Стивън Хокинг (15 %)
7. „Среднощни деца” от Салман Рушди (14 %)
8. „По следите на изгубеното време” от Марсел Пруст (9 %)
9. „Баща ми и аз” от Барак Обама (6 %)
10. „Егоистичният ген” от Ричард Доукинс (6 %)

Обяснението за лъжите според авторите е, че целта е да бъдат впечатлени събеседниците. Опитът да показваш повече от това, което всъщност знаеш, е кодиран в гените ни по подразбиране и си мисля, че малко хора успяват да се откъснат от подобни практики. Използването на образованието, културата като средство да покажеш колко си „културен“ може и да има ефект върху невежите, но върху хората, които не се интересуват от хвалбите – не.

Хората като тези, които са отговорили, че лъжат, правят голямата грешка да смятат, че впечатлението у другите може да се постигне, като покажеш колко много знаят. Наистина – задълбочи ли се разговорът, истината излиза наяве.

Всичко това ми напомни на класациите с любими книги, появили се преди време из блог пространството като отговор на тази от „Голямото четене“. Ето, примерно аз не включих повече книги на Агата Кристи, въпреки че ми е любима авторка. Нали тези книжки са популярни като настолни четива за губене на време и общоприетото мнение е, че са писани по една и съща схема (което всъщност не го отричам изцяло). Не че останалите не са ми любими, разбира се. Но както и да е, самокритиката няма смисъл, обикновено не е интересна за останалите читатели и се превръща в нещо от сорта на „Мило дневниче,…“

Пренесена на българска територия, класацията с лъжите ще изглежда по съвсем различен начин. Вземем ли предвид резултатите от „Голямото четене“, твърде вероятно е да попадат български книги от по-известни автори, може би нещо на Стайнбек, също бих добавила и руски автори.

А аз за какво ли бих излъгала? Хм, предполагам по-скоро няма да кажа, че не съм чела въпросната книга. 🙂

А вие? 🙂

Оказа се (а може би не беше новина?), че г-н Паси е поредният човек, който смята за наложително ограничаването на свободата на словото в името на доброто представяне на България пред света.

Проблемите са налице и ако ги маскираме зад хубави новини, това няма да ги реши, нито ще направи външния свят по-позитивно настроен към страната ни.

Склонността да се използват евфемизми или директно да се ограничава достигането на даден тип информация до хората е със сигурност неефективно. Когато опиташ да представиш нещо на определена група хора в точно определена светлина, докато реалността е малко по-различна, с това постигаш или промиване на мозъци, или огромна неприязън от страна на здравомислещите хора. Промитите мозъци са си промити по принцип, така че голяма добавена стойност не се създава. Мислещите няма или по-трудно ще се поддадат на атаката.

В случая, за нещастие на г-н Паси, се съмнявам да има голям брой промити мозъци, които да се съгласят с него поради факта, че средностатистическият „промит мозък“ не се интересува от блогърските проблеми. Същевременно има голям брой мислещи хора, които не е задължително да са писали някога блог, за да се възмутят от думите му. А ако така е решил да си прави евтина реклама пред структурите на НАТО, за да се хареса, не е познал, че ще стане. Толкова по темата.

Новината, че Върховният административен съд окончателно потвърди, че въпросният комплекс край с. Варвара е незаконен, ме зарадва изключително много. След множеството протести съдът в крайна сметка реши да вземе правилното според мен решение.

Очаквам с нетърпение издаването на заповед за събаряне на комплекса. Това ще послужи малко отрезвяващо на т.нар. инвеститори, които бетонират красивите крайбрежия. На нашите курорти им трябва качество на обслужването и подобряване на съществуващите места за отсядане, не строеж на нови. Не се взема предвид, че повечето почиващи искат наистина да си починат, при това качествено. Когато едно цяло село е презастроено и продължават да преминават багери и камиони дори и през летните месеци, това не е почивка. Когато едно място се окаже много красиво и привлекателно за повече хора, все се намират такива, които да го развалят. Но истината е, че частният интерес е такъв – твърде вероятно е да не взема предвид въздействието върху природата и върху част от хората. Затова и проблемът е, че регулиращата функция на държавата липсва. Да видим дали това съдебно решение ще е началото на някаква минимална промяна.

Следваща страница »