Случайности


Има ли нещо по-страшно от това терористи да извършат атентат срещу лифта към Седемте рилски езера??? Май няма! Честният български бизнес е под заплаха!!!

И внимавайте, това не е всичко – собственици на лифтове, треперете! Терористите притежават повече от един комплект инструменти за рязане, иначе защо ще си забравят ножовките под лифта към езерата?

Порция от случайните въпроси за деня: защо българи си говорят/пишат на английски без да има слушател-чужденец?

а) предполага се, че все някой инакоговорящ ще се появи и тогава ще е необходимо да разбере темата без да пита участниците;

б) да покажат колко добре владеят чуждите езици;

в) невъзможност за разграничаване на средата с нужда да ползваш чуждия език от тази, за която няма такава;

г) всички изброени;

д) друго…

Изглежда навлезе ли човек в някакъв филм, както се изразява една приятелка, си остава за известно време в него. Само сюжетът се изменя, иначе крайният замисъл – не.

Наскоро писах за измамата, на която станах жертва.

Този път не бях аз и не беше съвсем измама, по-скоро шега, но пак попада в общата категория. Звъннали на майка ми от непознат номер и отсреща някакъв глас започнал плачливо „Охх, коремът ме боли, направо умирам, боли ме, боли ме!!!“. Първото нещо, което й хрумнало, е да се притесни много и да започне да звъни на мен, на леля ми, на баба ми.. След като й обясних, че става въпрос или за познатите случаи на изнудване на хора по телефона, или за детска шега, тя се успокои и аз предприех действия.

Още от факта, че обадилият/ата се не си беше сложил CLIR и майка ми успя да ми даде номера, от който са звъннали, ми стана ясно, че това е работа най-вероятно на някой скучаещ тийнейджър. Обадих се и попитах най-учтиво какви здравословни проблеми имат и защо не са се обадили на Бърза помощ, а на случаен номер. Не е учудващо, че отсреща момчето/момичето започна да се оправдава, че не е той/тя и не знае за какво става въпрос. Не знам дали беше правилно като факт, но накрая добавих: „Внимавайте, че това е подсъдно!“ и на думата „подсъдно“ отсреща затвориха.

Ясно е, че са скучали и затова са решили вместо на шах да си играят на телефонни терористи (може би не е най-точната дума, но за това се сетих). Проблемът не е в това, че са решили да се забавляват. Проблемът е, че досега никъде не съм чула публично да се предупреждават децата да не си правят такива шеги. Не знаеш кой може да е отсреща и как може да реагира. Не всеки веднага би разбрал шегата.

Другото нещо – това, което свързва този случай с другия, в който самата аз станах участних, е по-лошата форма на подобни телефонни обаждания: истинските измами. Вече имам поне няколко близки, в чийто семеен кръг някой е получил обаждане, че скъп роднина е катастрофирал или е арестуван. За жалост никой още не е предприел нещо, за да бъде открит съответният измамник и да бъде съден както си му е редът.

И понеже няма нищо случайно, моят опит с таксиметровия шофьор ми показа, че е по-добре да сигнализираш и (може би) нищо да не стане, отколкото да си мълчиш и така да толерираш престъпниците. Да, дребни са в сравнение с големите „риби“, но удрят най-директно по нас, съвестните граждани.

Затова, моля Ви, сигнализирайте! Никога не знаете как могат да се обърнат нещата! По-добре безуспешно, отколкото да се измъчвате, че не сте направили нищо!

…трябва да бъдат събрани на едно място.

Сигурно не са съвсем случайни, защото всяко действие си има причина \и следствие, но това е друга тема\. Все пак обаче, незнайно защо, те изникват винаги в най-неочакваните моменти. Другият им отличителен белег е, че съвсем малко хора по света в един и същи момент се питат точно за тези неща, защото са или твърде абсурдни, или твърде тривиални, за да им се обърне достатъчно внимание.

Добре, но тъй като има достатъчно хора, за да може поне един от тях да се запита, то явно този път заровете са паднали така, че се е оказало мой ред да задам\напиша едно от тези нетипични въпросчета.

И така, въпросът днес е защо жените си крият годините, по дяволите? Аз като такава все се чудя..можеш да изглеждаш на повече, отколкото си, може и на по-малко. Доста рядко някой непознат точно ще те определи. И какво като криеш? Не е ли все едно накрая? Ако е заради даден обект, няма ли той да разбере истината, ако нещата се развият в определена насока? Ако е за пред обществото – обществото като види, че си криеш годините, няма ли да си каже: „Хм, тази си крие годините, явно или я е страх да не я отхвърлят като прекалено стара, или е на 23 и си е въобразила, че вече е лелка.“

Повече няма какво за казване май. Поне дотолкова със случайността, по-нататък ще бъде нагласено.

Стоя пред прозореца и съзерцавам светлините, идващи отвсякъде. Всяка една светлинка огрява една малка кутийка, наречена апартамент. Всяка една такава кутийка е сцена, на която се разиграват по един или няколко човешки живота.

От колкото по-далече се наблюдават кутийките и хората в тях, толкова повече тези хора изглеждат като малки машинки.

Една лампа светва и човек преминава през стаята. Над него прозорец се отваря и друг събира прането. На долния етаж по диагонал телевизорът излъчва ярка картина, която, невидимо за мен, облъчва едно или повече съсредоточени лица. Чува се шум от удари. Мъж бие жена си? Крадец разбива входната врата на някой от апартаментите? Някой е усилил звука на неделния екшън сериал?

Тези машинки се движат в кутийката и, макар и да знаят, не се замислят какво става в долната кутийка. Всеки е самоизолиран в своя собствен малък свят и не се интересува от това колко на брой други съдби са свързани с голямата кутия, в която се намира по-малката негова кутийка.

Лампата угасва. Затварям шумоизолиращия прозорец и се връщам обратно в една от кутийките.

 

P.S. Мислено в неделя около 22:30, писано в понеделник, около 13:30 

Четейки блога на Белослава Чолакова, се сетих за нещо, което ми се случи неотдавна. Трябваше да открия един човек, друг ми даде имената му, намерих контактната информация и се свързах. Преди да се свържа обаче за миг се сепнах: може би е добре отново да се обадя на онзи човек, за да потвърди дали наистина се свързвам с този, който ми трябва. Но телефонът му даваше заето. Отказах се и потърсих другия. Оказа се впоследствие, че са ме насочили погрешно и се почувствах ужасно неловко от цялата ситуация.
Интересното е, че докато служах сигнала за заето, си мислех: дали това, че няма да се свържа, няма да бъде от решаващо значение по-късно? И наистина – ако бях успяла да се свържа, неловката ситуация щеше да бъде избегната.
Часове по-късно вече бях на себе си и се успокоявах, че така е трябвало да се случи, че не е случаен фактът, че не съм могла да се свържа и да избегна последвалата ситуация.
Така е трябвало да се случи…Твърдо вярвам в тези думи. Вярвам едновременно с това и в способността на хората сами да определят съдбата си. Напук на всички, които са привърженици на една от двете крайности. Сигурно това е вследствие на някакво мое професионално изкриваване, изразяващо се в това да мисля по-структурирано (може би не е точната дума) и чрез логика и формули (хм, или по-точно математически зависимости?). И в случая и двете неща могат да определят съдбата ни – както може да съществуват едновременно няколко променливи, които да влияят на дадено явление (респ. нещо друго).

Сигурно е трябвало така да се случи, че да попадна на тези постове точно днес???