Пътешествия


Отвреме-навреме се замислям за радостите и проблемите, с които се сблъскват планинарите, които се решават на дълги преходи из нашите планини по сравнително по-малко масовите маршрути. Причислявам Ком-Емине, когото започнах преди няколко месеца на части (първа и втора), към по-малко масовите, тъй като не е за всеки и не всеки би се отказал от удобството да се качи с лифт донякъде и да си спести поне 1/2 от маршрута; както и да спи в хижа и на следващия ден да продължи по-нататък, вместо да се прибере в хотелчето в ниското и да яде кебапчета и пие ракия.
Не се приемам за опитен планинар, макар че смятам, че съм по-издържлива от хората с ракиите и кебапчетата. Но в никакъв случай идеята ми не е да се заяждам с тях, напротив – всеки сам решава какво е за него.
Има някои неща, които не правят задачата на българския планинар особено приятна на моменти. А те са:
– някои хижи не работят, а се намират на ключови места. По-запалените носят чували и палатки, но за средностатистическите посетители на планината е необходимо да има къде да преспят и да пийнат горещо чайче.
– маркировката не се поддържа, на някои места е толкова лоша, че се чудя как не съм решавала все пак да продължа и да разчитам на случайността.
– преминаващите не винаги се грижат да поддържат пътеката в нормално и разпознаваемо състояние. В един участък от Ком-Емине ни се наложи да разчистваме сами пътека, която скоро храстите ще погълнат, ако всеки преминаващ подминава някак и не се грижи.
– надявам се хората, които поздравяват в планината, да са повече, след като лично съм го правила в различни моменти. Не че е казано, че е задължително, но си е като неписано правилов планината. Какво по-хубаво от това да вървиш дълго време без да срещнеш никого и когато видиш човек, да се поздравите като близки. 🙂

И ако има негативни неща, за които съм склонна винаги да се оплаквам, има доооооста повече позитивни, с които мога все пак да се похваля, че винаги ми правят впечатление  и ме радват.

Хубавите неща са, че имаш възможност да се съсредоточиш само върху прехода и удоволствието от него. Можеш да тръгнеш рано сутрин без денят ти да започва с вдишване на автомобилни изпарения и ще завършва пак по същия начин.

Можеш да береш познати гъби, боровинки, къпини, малини и това да не ти струва нищо!

Страхотно е да вървиш дълго време и най-накрая да видиш заветната думичка „вода“ изписана на някое дърво или малка чешмичка встрани от пътеката.

Можеш да се припичаш на слънце и да лежиш на тревата, без да се притесняваш за кърлежи, неща, които кучетата оставят след себе си и т.н.

Можеш да си събереш смола от дърветата и ако имаш печка на твърдо гориво вкъщи/на вилата – да „ароматизираш“ стаята с естествени аромати, а не закупени от магазина. Можеш да се наслаждаваш на превъзходните гледки, които се откриват на 360 градуса около теб.

И така… Следващият път изброените позитивни неща отново ще бъдат повече от негативните… 🙂

Реших и създадох нов блог на тема пътешествия. Осъществени от мен, разбира се.
Обичам да пътувам из нови места и тъй като обичам да качвам снимки и описания където се сетите, реших, че е време да разработя още една незаета ниша. 🙂

Крайно време е да споделя невероятните места в района на Рибарица, които посетих неотдавна.

За самата Рибарица може би няма какво да се каже относно местата за отсядане или забавление – ясно е, че са много. Една хубава разходка по тъмно из по-непознатите малки улички може да бъде много приятно изживяване. По-приятно от престой в задимена кръчма. Светлините на преминаващите по главния път коли правят странни отблясъци над къщите, за миг се проясняват тъмните очертания на близките хълмове.

Местността Костина се намира наблизо до Рибарица. На 3 км по шосеен път от селото се намира малка долина край река Костина. На това място е убит Георги Бенковски и малък паметник край реката отбелязва мястото. Наблизо е Кървавото кладенче – където според легендата (а може би исторически източници) е измита отсечената от турците глава на Бенковски. От другия бряг на реката има малко ресторантче, явно поддържано от запалени ловци и сборно място на такива: вътре целите стени и тавани бяха украсени с ловни трофеи, български знамена, борови шишарки и стари съдове. Бобът е невероятно вкусен, а кюфтенцата са наистина от месо!

След Рибарица продължихме в посока Васильовската планина и едноименния връх и хижа. По пътя Рибарица-Шипково има отбивка вляво, откъдето се следва синя маркировка по черен път. За нередовните туристи пътят до хижата отнема около 40 минути. Самата хижа е сравнително голяма, двуетажна, с няколко бунгала наоколо. Хижарите са много мили хора, седнахме да се стоплим и поговорихме малко, похапнахме, пийнахме горещ чай. Не знам в какво състояние са стаите, но ми направи впечатление доброто състояние на общата тоалетна – съвсем новичка и чиста. Хижарите са се постарали хижата да се отличава и отдалече. Основата на чешмата е дънер, издялан във формата на мечка. Има си и мигли дори! 🙂 Наблизо е паркиран завинаги стар москвич, целият покрит с надписи „Само ЦСКА“. Това се казват футболни почитатели!!! 🙂

Връх Васильов (1490 м.) се намира на 15 минути от хижата. От двете страни на широката пътека отскоро се извисяват два ветрогенератора. Когато мъглата се спусне по хълмовете, двата генератора изглеждат като огромни зловещи великани, криещи се от малкия турист долу в ниското и изведнъж изникващи като че ли от нищото.

На връщане направихме кратка разходка из Тетевен. Много исках да посетя града заради часовниковата кула – от известно време много искам да посетя всички места в България, където има такива постройки. Градът, иначе с красиви стари къщи и невероятни изгледи към старопланинските върхове, беше доста замрял в неделния следобед. Заслужава да се видят старите къщи, някои от които обявени за паметници от историческо значение, но за съжаление никой не ги поддържа и скоро може би ще станат опасни за преминаващите хора и ще остане само споменът и снимките за тях…

Това беше краткото двудневно пътешествие в миналогодишните есенни дни. Всичките гореописани места изглеждат страхотно през есента, когато листата на дърветата са пожълтели, част от тях са покрили като килим земята, но друга част все още се задържат на дърветата и се постига невероятен контраст между тях и сиво-черните клони и стелещата се наоколо мъгла. Какво по-хубаво от подобна разходка…

Петък 13ти – хубав ден за защита на дипломна работа. И хубав ден за посещение на любимия ми град Свищов.

По пътя на отиване решихме да се доверим на новия телефон на колегата, по-точно на опцията за GPS навигация и да видим през кои пътища ще ни отведе до града. Според машинките най-краткият път беше през Никопол. (?!) Няма лошо, продължихме по страхотен нов път, изглежда е бил открит миналата година, защото нямаше и пукнатинка по него. За пореден път констатирах типичния изглед от едно село в северна България – малко дворче с лози в него и пред него до самата улица. Тук-там красиви стари църквички; също и по някой паметник на велик партизан; паметници, несвързани с партизани; по-рядко и ремонтирани центрове на селата – пребоядисани сгради на кметствата и

сменени тротоарни плочки. Едно от селата беше особено – образцово село (!) – с пояснение – село с много добра пътна и знакова маркировка. И наистина, пътят беше хубав, беше маркиран, имаше на всяка малка уличка, вливаща се в главния път, знак стоп и знак, че по главния път си с предимство. И така през всеки 10 метра… раят на знаците 🙂

Точно се радвахме на чудесния път, когато зачестилият брой на ремонтни машини и една табелка с надпис „Ремонтът на този участък започва от 1 март 2009“ не попари надеждите ни за леко придвижване. Едно мостче беше наполовина в ремонт, а насред другата половинка зееше огромна дупка… за щастие все още непробила до долу, така че не можахме да видим реката през самия мост. По-нататък стигнахме панорамен път на Дунава. В един момент колегата се уплаши, че пътят може да свърши, но това не се случи. Просто се движехме почти по ръба на брега. „Страхотна“ гледка към реката, виждаше се как заводът на Турну Мъгуреле оцветява в жълто въздуха, който жителите на Николоп дишат.

Никопол ми се стори много сивичък на фона на прекрасния слънчев ден. Има шанса да стане добро място за посещение с историята, която има. От колата видяхме паметници, красиви стари сгради…  Дано ремонтираният път е първата стъпка напред. Определено ще посетя някой ден града.

Следваше Белене, пътят минава на 4 км от града, но успяхме да видим огромните кранове при строителната площадка на АЕЦ Белене. Дано това, че районът е земетръсна зона, да бъде взето повече от достатъчно сериозно при дострояването на централата.

Свищов, както обикновено, си беше страхотно местенце. За разлика от останалите градове в околността, се усеща ефектът от наличието на Академията. Градът просто е жив, навсякъде е пълно не просто със студенти, но и като цяло с млади хора, семейства с детски колички.

Неслучайно свищовлии така наблягат на приноса на Димитър Ценов за града им.

На връщане минахме през Пловдив и съответно се отклонихме по интересен маршрут: Свищов – Бяла – Велико Търново – Габрово – Шипченски проход – Калофер – Пловдив. Преди да стигнем околностите на Велико Търново, районът все така беше замрял. Малките селца с лози пред дворовете, с малките сиви къщи и почти пълната липса на хора по улиците. Тъжно ми е като гледам какво е състоянието. Районът е много красив, досега не бях виждала такива панорамни гледки. Пътят минаваше през разноцветни ниви, разпростряни от низината до хълма до нея. От двете страни на пътя понякога имаше високи дървета, които добавяха допълнителен цвят към картината. Уникално.

За пръв път минах през Габрово, а как ми се оставаше да разгледам… И да потърся котки без опашки 😀 След острите завои на Шипченския проход видях отдалече и руската църква в подношието на върха, там също ще отида някой ден. Както и на върха при паметника. Всъщност забелязах, че освен големия паментик на Шипка, в подножията има и по-малки. И те ще бъдат посетени 🙂

После пътят минаваше през колтовините и изгледът към Балкана беше страхотен… Върховете, покрити със сняг и облаци около тях, нагънатия релеф в подножието им, стигащ до самата котловина, малките къщички в далечината, изглеждащи толкова нищожни в сравнение с планината.

Страхотен ден…

Имах чудесната възможност да изкарам 5 дни в Свищов. Има какво да се види в този град извън обичайните известни забележителности. За последните – тук.

Градът е с около 30 000 жители \постоянно\ + още до около 10 000 студенти през семестрите. Имах чувството, че всичко тук \или поне 90%\ се върти около студентите: от администрацията на Академията през хотелите и стаичките под наем до заведенията и банковите клонове. Честно казано, поне досега не съм била в такъв по големина град, в който почти всички български банки да имат поне по един клон. В тази насока е наистина поразително как решението на само един човек да дари цялото си богатство на града, променя завинаги бъдещето му. Димитър Ценов сигурно е предполагал, че висшето училище, което ще бъде създадено с неговите пари, ще даде много повече възможности на българите за по-добро образование, образование по западноевропейски модел. Дали обаче е могъл да предвиди колко по-голям ефект ще има това върху града? Може и да преувеличавам (нека попадналият тук свищовлия да ме поправи, ако греша), но ако не беше Академията, днес това място щеше да изглежда по съвсем различен начин и най-вероятно в по-лошия смисъл на различно.

Едва ли ще е пресилено да кажа, че както градът е имал през годините своето място в историята, така и ще има и бъдеще. Пак благодарение на Академията.

Въпреки това не може да не ми направи впечатление разликата в стандарта на живот тук. Вярно, доста от цените са си същите като например в София, но например дрехите са доста по-евтини – става въпрос за съпоставими като характеристики модели.

В ролята на посетител на мен, естествено, тук ми се струва много приятно за живеене място, но предполагам, че ако бях от другата страна, нещата щяха да стоят по различен начин.

Като прекарала цял живот досега само в западна България, някак си тук ми се струва хем същото \естествено\, хем по-различно \макар и да звучи абсурдно\ – може би заради различния характер на региона (реката, граничната зона с Румъния, големината на селищата в региона и т.н.). Все повече ми се иска да направя една обиколка по маршрут Видин – Силистра през дунавските градове. Сигурна съм, че ще бъде интересно преживяване, доколкото съдя по единствения от тях, когото съм посетила досега – Свищов.

А колкото до Свищов, разходката по централната улица е наистина запомняща се. Старите сгради от началото на 20ти век, малките паркове с огради и масивни дървета, покрити с бръшлян, железните и леко ръждясали балкончета на къщичките по същата тази улица, ударите откъм часовниковата кула, отброяващи всеки кръгъл час…

И малко полезна информация: абтобусни линии има начесто, билетът по линията София-Свищов е 15-16 лв (има намаления за лица под 26 г.). В града има хотели, но също могат да се намерят стаи под наем на 5 минути от централната част на града.

Май това е засега от хрониките… Илюстрациите – когато се прибера и кача снимките от фотоапарата (аз съм си аз – не може да не забравя кабела) 🙂

Хммм, не мога да се похваля, че съм от най-активните блогъри, може би и затова на никой не му е направило впечатление, че съм отстъствала толкова дълго от виртуалното пространство.

И какво се случи през това време, което да си заслужава да се спомене?

Може би не съм се хвалила още тук (честно казано не помня) – но вече официално съм бакалавър. Взех си дългоочаквания държавен изпит почти отлично (но пак си е голям успех). Тези 4 години ме научиха на доста неща, въпреки че не мога да не отбележа големите пропуски на системата… но в крайна сметка при дадените условия от всеки си зависи какво ще вземе и ще постигне сам…

Другото нещо – пътувах до Виена по работа, с което си припомних добрите стари времена. Понякога не е чак толкова лошо човек да пътува сам. Чувството да останеш сам със себе си е страхотно. Откъсваш се от всичко тук, вкъщи и можеш спокойно да размишляваш над живота си. Е, чак дотам не стигнах този път…все пак пътуването беше по работа и дните минаха неусетно бързо. Поне успях да поема малка доза интересни места:

Бях там миналата година точно по това време, след това посетих страната отново през август.

Всеки път, когато нещо ми напомни за Полша, с усмивка на лицето си мисля: колко хубаво изкарах там, искам да отида отново.

Задавам си въпроса защо съм толкова привързана към тази страна. Отговорът все повече клони към една проста истина. При първото ми пътуване ходих сама, без да познавам никого там, единствено си бях писала с една полякиня от организаторите на конференцията за финанси, в която участвах. Нищо повече.

И така, имах няколко дни извън конференцията, за да остана сама със себе си във Варшава. Да, наистина е възможно за чувстваш самота в такъв огромен град – естествено, вътрешна – поради липсата на близки и познати. Но и самота, която не носи негативен заряд. Истината е, че там за пръв път имах възможността да остана насаме с мислите си, абстрахирайки се от всичко, което иначе ми се случва всекидневно в България. И така, в новата среда, сред новите хора, аз преоткрих себе си и за пръв път осъзнах, че всъщност имам силна воля и мога да се оправя сама някъде – нещо, в което дотогава не бях вярвала. Винаги съм се притеснявала от новото, подхождала съм с недоверие към непознатото… Но там някак си се чувствах в безопасност. И напълно се отдадох на себепознанието.

Връщайки се обратно в България, не чувствах никаква умора – нито физическа, нито психическа. Беше уникално зареждане…

И така, докато сега си спомням хубавите изживявания на едно толкова далечно място, се питам – трябва ли да отиваме на края на света, за да намерим време да опознаем себе си по-добре? Толкова ли е забързано ежедневието ни, че дните ни минават един по един и накрая се оказва, че не сме уловили нито един миг???

Въпросът е как да си създадем подходящите условия, за да имаме тези моменти. Някои медитират, други пътуват из планините и т.н. – всеки опитва по нещо. А не може ли просто целият живот да бъде такъв? След връщането ми от Полша сякаш гледам по-философски на нещата и много по-трудно се паля за нещо… Дори избягвам напрегнатите ситуации. В някои от тези случаи просто „бягам“ без да реша проблема, но… човек се усъвършенства. Превантивният контрол е най-важното нещо. Каквото посееш, това ще пожънеш. Както се отнасям с хората, това ще получа и в замяна. Засега може би усилията ми започват да дават резултат… Но, пак ще повторя, винаги има какво още да се желае.

Така че – по-добре да направим живота си такъв сякаш всеки ден сме „в Полша“. 🙂

Следваща страница »