Образование


Колко още неща трябва да се случат с децата на България, за да има някаква воля за промяна? Колко млади хора трябва да бъдат пребити или убити, а други – съдени или пращани на поправителни домове, за да се промени нещо?
Тези въпроси със сигурност си ги задават много хора от различни поколения, а обектите са по-младите от тях, т.нар. младо поколение. Всяко поколение смята, че следващото е „по-зле“, че пропада, че не изповядва възвишените ценности на предходното и т.н.
За моето поколение, отчасти преходно между „онези“ времена и днешните времена на демокрация, се говореше, че малко четем, малко се интересуваме от театри, опера… Ние бяхме първото поколение тийнейджъри, които вкусиха от сладостта на Интернет. Ние стояхме до среднощ в чат-каналите, вместо да стоим навън на въздух с компанията. А колко ли хора на моята възраст познавам, които да свирят на китара и да нямат нищо общо с Консерваторията или поне с някое музикално училище…? Чела съм доста книги и при все това явно не съм прочела доста велики творби, които моите родители като малки са препрочитали. И пак имаше мои „набори“, които и тези неща, които съм прочела, не са пипнали. Дори и от задължителната литература.
Сега историята се повтаря, но съм от другата страна на барикадата. Отчасти знам какво е да си тийнейджър в днешни дни, защото допреди 7-8 години и аз бях такава. Но от друга страна съм толкова далече от това, което ги вълнува. Когато бях първи клас, нямаше мобилни телефони. Сега децата още от детската градина знаят какво е. Навремето децата в детската се хвалеха, когято родителите им бяха купили нови маркери и книжки за оцветяване от Кореком! А днес хвалбата сигурно е за iPhone или за колите на родителите.
И както и при нас, така и при тях новостите избутват на заден план познатото. Дори и аз предпочитам понякога да погледам по ТВ документален филм за Троянската война например, вместо да си взема 500-странична книга и да я изчета. Или просто да потърся в Google и да попрочета нещо основно от ненадеждната Wikipedia. А какво да говорим за тези, които може би не са имали възможността да четат нещо, дълго 500 страници, по собствено желание? И да могат да направят сравнението между този и други, „лесните“ източници и да изберат по-трудния, но може би по-качествен?
И доколко родителите и учителите могат да влияят на тази тенденция? Аз така и не прочетох нещо от Майн Рид, въпреки че майка ми постоянно ми даваше пример за нея и за баща ми, които като малки са препрочитали книгите му. Защо някой днешен тийнейджър да прочете нещо от Шекспир, като го има филма „Влюбеният Шекспир“? Новостите неминуемо навлизат в живота ни и, като по-интересни, запълват ежедневието ни.
А изместените на заден план? Има ненужни, остарели вече неща. (Защо ли обаче не се сещам за такова?). Но има други, които трябва да си останат. Това са именно дейности и навици, които определят ценностната ни система. Доколкото компютърните игри със стрелба предопределят съдбата на бъдещите убийци, толкова може да бъдат определящи и седенето в приятна компания в парка, някой свири на китара, другите пеят. Знанието е богатство, но може би родителите на днешните тийнейджъри видяха времена, в които можеш да си богат и без знания, дори знанията не са препоръчителни, ако искаш да оцелееш. Старите учители се пенсионираха, а оставащите от предходните поколения трудно могат да реагират адекватно на новостите именно поради гореописания сблъсък на поколенията. И тъй като няма институция, която да стимулира тези хора да приемат новите неща, всеки се спасява поединично – кой успешно, кой с бой и/или психически тормоз над учениците, кой пък на свой гръб понася бой и/или психически тормоз. По-младите учители са в голяма степен нереализирали се на друга позиция. Станали учители, защото при кандидатстването не са ги приели „Право“, а балът е стигнал само за „Педагогика“, не са били особено силни и мотивирани и затова не са намерили високоплатена работа в „Човешки ресурси“ на голяма международна компания. И са били принудени да отидат в училище…Където ги среща първо неяснотата в очите на учениците, след което спадащата липса на интерес, след което шума по време на час, обидите, изречени от крайните чинове, а защо не и от първите, писането на петици и шестици, за да спечелиш благосклонността на децата, което обаче има обратния ефект – поне от гледна точка на дисциплина, шум и обиди. Накрая напускат и мястото им заемат други. И така до днешни дни и по-нататък… Докога?!
А родителите? През това време майката и бащата се скъсват от работа. Техните родители са някъде из страната, докато младото семейство е самостоятелно и работи в големия град, защото там има повече възможности – и за тях, и за децата им. И те работят до 6, до 7, може би понякога до 8 вечерта. И колко време си отделят на децата? Децата имат вечерен час 22 часа, значи всичко останало е наред. Те са големи вече и трябва да свикнат сами да се оправят в живота – а той е труден и трябва от малки да свикват, иначе после ще ги тъпчат. Младият тийнейджър се прибира вкъщи. Има двойка по български. Бой, бой, сълзи, сополи, бягай в леглото и така.
И децата наистина сами се стараят да се оправят. Особено ако бащата е алкохолик и бие майката, а тя пък си има любовник. На улицата трябва сам да се оправяш, ако нямаш някого зад гърба си. И, още неосъзнали се в големия свят, в който живеят, тези деца се оправят кой както може. Някои успяват и израстват силни личности. Други обаче биват изпускани извън контрол и се случват непоправими неща – с тях или заради тях.
Всеки като мен може да прави какъвто си иска разрез. Да анализира, да коментира, да ругае днешната младеж и т.н. Има обаче групичка, която не се занимава с такива простотии. Родителите-алкохолици, родителите-работохолици, учителите-загубеняци, министрите-страхливци. Кучетата лаят, керванът върви. Накъде върви, не се знае. Отдавна е кривнал от главния път и кара по черни пътища. Може би така ми се струва, защото съм от по-старото младо поколение и съм склонна към такива разсъждения, защото така ми е заложено. А ако съм права? Само керванът може да се върне сам по главния път. Кучетата не могат да го издърпат, те само могат да бъдат чути при достатъчно желание от кервана. Дано стане по-скоро, че ми омръзна от този порочен кръг на философстване на поколение относно друго поколение.

Имах чудесната възможност да изкарам 5 дни в Свищов. Има какво да се види в този град извън обичайните известни забележителности. За последните – тук.

Градът е с около 30 000 жители \постоянно\ + още до около 10 000 студенти през семестрите. Имах чувството, че всичко тук \или поне 90%\ се върти около студентите: от администрацията на Академията през хотелите и стаичките под наем до заведенията и банковите клонове. Честно казано, поне досега не съм била в такъв по големина град, в който почти всички български банки да имат поне по един клон. В тази насока е наистина поразително как решението на само един човек да дари цялото си богатство на града, променя завинаги бъдещето му. Димитър Ценов сигурно е предполагал, че висшето училище, което ще бъде създадено с неговите пари, ще даде много повече възможности на българите за по-добро образование, образование по западноевропейски модел. Дали обаче е могъл да предвиди колко по-голям ефект ще има това върху града? Може и да преувеличавам (нека попадналият тук свищовлия да ме поправи, ако греша), но ако не беше Академията, днес това място щеше да изглежда по съвсем различен начин и най-вероятно в по-лошия смисъл на различно.

Едва ли ще е пресилено да кажа, че както градът е имал през годините своето място в историята, така и ще има и бъдеще. Пак благодарение на Академията.

Въпреки това не може да не ми направи впечатление разликата в стандарта на живот тук. Вярно, доста от цените са си същите като например в София, но например дрехите са доста по-евтини – става въпрос за съпоставими като характеристики модели.

В ролята на посетител на мен, естествено, тук ми се струва много приятно за живеене място, но предполагам, че ако бях от другата страна, нещата щяха да стоят по различен начин.

Като прекарала цял живот досега само в западна България, някак си тук ми се струва хем същото \естествено\, хем по-различно \макар и да звучи абсурдно\ – може би заради различния характер на региона (реката, граничната зона с Румъния, големината на селищата в региона и т.н.). Все повече ми се иска да направя една обиколка по маршрут Видин – Силистра през дунавските градове. Сигурна съм, че ще бъде интересно преживяване, доколкото съдя по единствения от тях, когото съм посетила досега – Свищов.

А колкото до Свищов, разходката по централната улица е наистина запомняща се. Старите сгради от началото на 20ти век, малките паркове с огради и масивни дървета, покрити с бръшлян, железните и леко ръждясали балкончета на къщичките по същата тази улица, ударите откъм часовниковата кула, отброяващи всеки кръгъл час…

И малко полезна информация: абтобусни линии има начесто, билетът по линията София-Свищов е 15-16 лв (има намаления за лица под 26 г.). В града има хотели, но също могат да се намерят стаи под наем на 5 минути от централната част на града.

Май това е засега от хрониките… Илюстрациите – когато се прибера и кача снимките от фотоапарата (аз съм си аз – не може да не забравя кабела) 🙂

Седя и си гледам новините, слушам за някакви министри, които били сгафили и още по-лошо – било записано тайно от оператора на една от телевизиите. Ключови думи: седенка, експерти, размотаване.

 

Страшна е силата на медийната манипулация. След края на кадрите се започна едно обсъждане кога и при какви обстоятелства е било постигната мечтата на журналиста – да отрази сензационна новина. 5-10 минутна самореклама на телевизията за голямото постижение.

 

Добре, а в крайна сметка този разговор наистина ли беше толкова скандален?

 

На фона на седенките и експертите съвсем избледня началото на разговора: първо да мислим за числа, съкращения и после… и т.н. И по увереността, и по съдържанието на казаното аз видях единствено твърдост, която трябва да е присъща за министър на финансите. Няма пари без обосновка. Тези думи се оказаха и потвърждение на тезата ми за решаването на проблема, макар и погледната от друг аспект – в количествени, а не в качествени измерения. Сега вече имам успокоението, че си има хора, които са на мястото си. Въпросът е, че позицията им беше изкривена на 180 градуса и рационалните решения ще бъдат още по-смело отхвърлени заради отрицателната нагласа, предизвикана от една медиа.

И добре, при положение, че имаме един министър на финансите, който твърдо настоява числа преди каквото и да е друго и група хора, които явно не ги интересува или не искат да ги интересува какво той казва, значи стигаме до извода, че теорията за „седенката“ е вярна. Не е ли тогава това събиране наистина само една седенка?

 

Сега накратко и по някои други горещи въпроси, свързани със събитието:

– пътуването на министъра на финансите при положение, че има важни преговори. Не само проблемът с образованието е това, с което един министър на финансите се занимава. Не е единственото важно нещо. Ако погледнем само за малко в перспектива, ще ни стане ясно, че един отложен ангажимент днес може да ни струва точно толкова утре, колкото и ползата от днешното съсредоточаване върху образованието, а ако не и повече.

– Защо министърът на образованието продължава да не настоява не само за количествени, но и качествени промени в състава на преподаващите? Това за мен все още е мистерия и дежурно засега го причислявам към слабата политическа воля заради потенциално негативните реакции на обществеността, която се интересува от добруването на учителите.

– Разговорът като цяло. Явно хората, които в момента критикуват двамата министри, си мислят наивно, че каквото се казва пред всички, се говори и насаме и то едно към едно?

– Доверието в медиите като непредубедени е плашещо голямо. А все пак нали зад пулта, зад камерите, пред микрофоните също стоят човешки същества – всеки със своето субективно мнение?

– Кога разумната преценка на един или друг проблем ще започне да надделява над първичната емоционална реакция?????

Говори се много и навсякъде за проблема, чета оттук – оттам и накрая се мотивирах и аз да добавя нещичко: съвсем простичко и стегнато относно възможни решения на проблема с учителските заплати.

И така, за да се даде, трябва да се вземе отнякъде. Парите за училищата идват от две места – от държавата и от общините – в зависимост от това дали училището е държавно или общинско. А преди това тези институции, ако мога така да ги нарека, са получили същите тези пари под формата на данъци.
Аз съм твърдо ЗА повишаването на учителските заплати, но единият вариант това да стане е за сметка на някой друг, получаващ пари от държавата или общините. Гледала съм държавния бюджет, чудила съм се – трудно е – всеки иска… Най-малко като че ли е оправдана високата сума, която получава Министерство на отбраната. Ако гледаме на държавата като изпълняваща чрез държавния бюджет социална функция, това най-малко се постига с парите за отбрана… не сме във военно положение и за мен е напълно абсудно да се харчат милиарди за нещо без директна обосновка. За съжаление май сме принудени заради членството в НАТО… Ако милиардът за МО се даде на МОН, нещата ще се оправят…
Дотук нещата са ако парите за учителите дойдат за сметка на някой друг.
Другият вариант е просто номинално да се увеличат държавните разходи, а това по принцип е трудно да се направи просто ей така заради многото фактори, които са обвързани с него. За момента като че ли с международните финансови институции е по-трудно да се преборим за такива неща. Подозирам, че именно те (най-вече в лицето на Международния валутен фонд) са тези, които натискат правителството да не правят големи отстъпки. Хората просто прилагат твърдо консервативни мерки предвид исторически доказаната слаба финансова дисциплина на управляващите преди години.
От друга страна, правителството и МОН в частност са абсолютно виновни по един единствен параграф – че не успяват да намерят волята да създадат и наложат цялостна стратегия за образованието. Учителите искат повече пари, но не може за всички по равно, трябва тези, които са по-качествени, да бъдат оценявани по-високо и да им се вдигат заплатите не със 100%, а дори и с 200-300%, защото са си го заслужили. Просто никой не седна да им обясни, че в условията на пазарна икономика дори и в тази професия се прилага принципът на производителността на труда: ако работиш повече, ще получаваш повече.
Така че за мен по-дългосрочните решения са няколко:

1. Разработване на стратегия и то не нещо твърде отнесено и далечно, а простичко. Гореспоменатата система за оценяване на преподавателите да се въведе и на нейна основа да се определят и заплатите. Но да е с прости и прозрачни критерии за оценка. И така – работиш повече – получаваш повече.

2. Да се съкратят парите за отбрана – вече процесът на модернизация на армията трябва да е приключил, нали и войската се съкрати значително, със сигурност в момента се пръскат пари на вятъра, но просто който трябва да контролира не си е свършил работата. А НАТО да си гледа работата, при всяко харчене си има основание и ако условията за модернизация са изпълнени, няма никакво основание да се престараваме.

3. Създадените спестявания от т.2 да се прехвърлят за образование.

И така всички са доволни и щастливи. И работливите, и мързеливите учители получават справедливо възнаграждение. И работливите, и мързеливите са достатъчно мотивирани да се стараят за повече, след като имат ясно поставени критерии за издигане.

Не се ангажирам с изчерпателност, нито с дълбочина на обосновката. Съвсем простичко си изложих собственото мнение. На практика със сигурност решението и много по-сложно, тъй като има много допълнителни обективни фактори, както и субективни такива, които изкривяват всякакви прогнози за решаване на проблема – като политически игри, корупция и др. такива приятни неща.

В момента си почивам по най-странния начин, който съм прилагала досега. Намирам се в един от вътрешните дворове на УНСС (за който не е ясно – Университет за национално и световно стопанство). Седя на една пейка под специално поставен зелен чадър без рекламни надписи и пиша на лаптопа си тези думи.

Пиша и си разсъждавам колко неща са се променили откакто влязох в университета преди 4 години.

4 години по-късно едва мога да разпозная това място – сравнено с времето, когато постъпих тук.

Студентски град се е превърнал в още по-отвратително място за живот. Има все повече коли, хора, нопостроени заведения, блокове, търговски комплекси, както и все повече строящи се в момента. Има все по-малко зелени площи или открити пространства като цяло. А, да – все пак да отбележа, че за пръв път виждам да се ремонтира основно цял блок на УНСС – 23ти!

Самият УНСС също е много по-различен от преди 4 години. Всичко е ремонтирано, лъскаво, ново. Вече в стаите през зимата вятърът не влиза през огромните процепи на остарелите рамки на прозорците. Сега всичко е с нова дограма. Информационната система за студентите, вече качена и онлайн на сайта на университета, съдържа все повече информация и май по-честото й обновяване е единствено въпрос на време. Дори хората от администрацията като че ли започват да свикват с това и да обновяват все по-често информацията, за която отговарят и да я качват онлайн.

Да, много неща са се променили: за добро или зло. Но дали зад маската нещата са се променили изобщо?

На последния въпрос нямам намерение да отговарям…

Въпросът е насочен към многоуважаемия министър на образованието г-н Вълчев и към всички онези, които стоят около него и имат своя скромен принос за важните му решения (макар че се съмнявам да си прекарват времето в блогване).Професионалното образование става само две години, като през останалото време учениците ще изучават общообразователни предмети и езици. А в 11 и 12 клас – по 20 часа седмично са отделени за специалните предмети, т.е. средно по 4 часа на ден. А за останалата ½ от времето са предвидени български език и литература, физкултура, езици и „ДРУГИ”.

Докато за някои профили това е напълно достатъчно, а и така или иначе специалните предмети са разположени само в 11 и 12 клас, то за други – в сферата на икономиката – това е напълно недостатъчно.

От скромния ми опит в гимназията, която съм завършила, знам, че дори и 10, 11 и 12 клас не бяха достатъчни, за да се усвои добре материалът в някои области. Особено когато става въпрос за практическото обучение – това означава, че или ще се свие, или ще остане със същия хорариум, както и преди, но за сметка на други специални предмети.

Разбирам добрите намерения на министъра да ни приближи до Европейския Съюз, но да видим дали средното професионално образование дава толкова ниска квалификация? Първо, в Германия например някои области наистина обучението е по-кратко, но излизаш с професия и директно те наемат на работа без да е необходимо висше образование. В България това обаче не е така – масово се наемат хора с изискване за висше образование дори на най-ниските изпалнителски длъжности (този въпрос за изискванията е свързана с въпроса производителността на труда, но това е друга отделна тема).Второ, в България професионалното средно образование придобива все по-голяма популярност в сравнение с доскоро най-желаните езикови гимназии. И не става въпрос само за резултатите за класацията на най-предпочитаните гимназии от кандидат-гимназистите. Става въпрос за огромната нужда от качествени кадри – било то в производството или в услугите. Каквото и образование да дават университетите, профисионалните училища са тези, които дават основите на професията. Без тези основи, които в голяма степен се пропускат в университетите, фирмите са обречени да дават огромни суми пари само за обучението на новоназначените си работници или служители, чиято дейност става ефективна едва след навлизане в областта, което съответно води до пропуснати ползи за фирмата, а понякога и до загуби.

При положение, че университетите не дават тези знания, а и досега положението в професионалните гимназии не беше цветущо, до какво ли ще доведе поредната промяна? Може би съвсем ще се стигне – както е и с университетите между впрочем – до тенденцията да се учи само заради дипломата и написаната специалност в нея. И като знам колко се обръща внимание на хора, минали съвсем наскоро през тази объркана система, мога да предположа и доколко тези хора ще си направят труда да надигнат гласове.