Колко още неща трябва да се случат с децата на България, за да има някаква воля за промяна? Колко млади хора трябва да бъдат пребити или убити, а други – съдени или пращани на поправителни домове, за да се промени нещо?
Тези въпроси със сигурност си ги задават много хора от различни поколения, а обектите са по-младите от тях, т.нар. младо поколение. Всяко поколение смята, че следващото е „по-зле“, че пропада, че не изповядва възвишените ценности на предходното и т.н.
За моето поколение, отчасти преходно между „онези“ времена и днешните времена на демокрация, се говореше, че малко четем, малко се интересуваме от театри, опера… Ние бяхме първото поколение тийнейджъри, които вкусиха от сладостта на Интернет. Ние стояхме до среднощ в чат-каналите, вместо да стоим навън на въздух с компанията. А колко ли хора на моята възраст познавам, които да свирят на китара и да нямат нищо общо с Консерваторията или поне с някое музикално училище…? Чела съм доста книги и при все това явно не съм прочела доста велики творби, които моите родители като малки са препрочитали. И пак имаше мои „набори“, които и тези неща, които съм прочела, не са пипнали. Дори и от задължителната литература.
Сега историята се повтаря, но съм от другата страна на барикадата. Отчасти знам какво е да си тийнейджър в днешни дни, защото допреди 7-8 години и аз бях такава. Но от друга страна съм толкова далече от това, което ги вълнува. Когато бях първи клас, нямаше мобилни телефони. Сега децата още от детската градина знаят какво е. Навремето децата в детската се хвалеха, когято родителите им бяха купили нови маркери и книжки за оцветяване от Кореком! А днес хвалбата сигурно е за iPhone или за колите на родителите.
И както и при нас, така и при тях новостите избутват на заден план познатото. Дори и аз предпочитам понякога да погледам по ТВ документален филм за Троянската война например, вместо да си взема 500-странична книга и да я изчета. Или просто да потърся в Google и да попрочета нещо основно от ненадеждната Wikipedia. А какво да говорим за тези, които може би не са имали възможността да четат нещо, дълго 500 страници, по собствено желание? И да могат да направят сравнението между този и други, „лесните“ източници и да изберат по-трудния, но може би по-качествен?
И доколко родителите и учителите могат да влияят на тази тенденция? Аз така и не прочетох нещо от Майн Рид, въпреки че майка ми постоянно ми даваше пример за нея и за баща ми, които като малки са препрочитали книгите му. Защо някой днешен тийнейджър да прочете нещо от Шекспир, като го има филма „Влюбеният Шекспир“? Новостите неминуемо навлизат в живота ни и, като по-интересни, запълват ежедневието ни.
А изместените на заден план? Има ненужни, остарели вече неща. (Защо ли обаче не се сещам за такова?). Но има други, които трябва да си останат. Това са именно дейности и навици, които определят ценностната ни система. Доколкото компютърните игри със стрелба предопределят съдбата на бъдещите убийци, толкова може да бъдат определящи и седенето в приятна компания в парка, някой свири на китара, другите пеят. Знанието е богатство, но може би родителите на днешните тийнейджъри видяха времена, в които можеш да си богат и без знания, дори знанията не са препоръчителни, ако искаш да оцелееш. Старите учители се пенсионираха, а оставащите от предходните поколения трудно могат да реагират адекватно на новостите именно поради гореописания сблъсък на поколенията. И тъй като няма институция, която да стимулира тези хора да приемат новите неща, всеки се спасява поединично – кой успешно, кой с бой и/или психически тормоз над учениците, кой пък на свой гръб понася бой и/или психически тормоз. По-младите учители са в голяма степен нереализирали се на друга позиция. Станали учители, защото при кандидатстването не са ги приели „Право“, а балът е стигнал само за „Педагогика“, не са били особено силни и мотивирани и затова не са намерили високоплатена работа в „Човешки ресурси“ на голяма международна компания. И са били принудени да отидат в училище…Където ги среща първо неяснотата в очите на учениците, след което спадащата липса на интерес, след което шума по време на час, обидите, изречени от крайните чинове, а защо не и от първите, писането на петици и шестици, за да спечелиш благосклонността на децата, което обаче има обратния ефект – поне от гледна точка на дисциплина, шум и обиди. Накрая напускат и мястото им заемат други. И така до днешни дни и по-нататък… Докога?!
А родителите? През това време майката и бащата се скъсват от работа. Техните родители са някъде из страната, докато младото семейство е самостоятелно и работи в големия град, защото там има повече възможности – и за тях, и за децата им. И те работят до 6, до 7, може би понякога до 8 вечерта. И колко време си отделят на децата? Децата имат вечерен час 22 часа, значи всичко останало е наред. Те са големи вече и трябва да свикнат сами да се оправят в живота – а той е труден и трябва от малки да свикват, иначе после ще ги тъпчат. Младият тийнейджър се прибира вкъщи. Има двойка по български. Бой, бой, сълзи, сополи, бягай в леглото и така.
И децата наистина сами се стараят да се оправят. Особено ако бащата е алкохолик и бие майката, а тя пък си има любовник. На улицата трябва сам да се оправяш, ако нямаш някого зад гърба си. И, още неосъзнали се в големия свят, в който живеят, тези деца се оправят кой както може. Някои успяват и израстват силни личности. Други обаче биват изпускани извън контрол и се случват непоправими неща – с тях или заради тях.
Всеки като мен може да прави какъвто си иска разрез. Да анализира, да коментира, да ругае днешната младеж и т.н. Има обаче групичка, която не се занимава с такива простотии. Родителите-алкохолици, родителите-работохолици, учителите-загубеняци, министрите-страхливци. Кучетата лаят, керванът върви. Накъде върви, не се знае. Отдавна е кривнал от главния път и кара по черни пътища. Може би така ми се струва, защото съм от по-старото младо поколение и съм склонна към такива разсъждения, защото така ми е заложено. А ако съм права? Само керванът може да се върне сам по главния път. Кучетата не могат да го издърпат, те само могат да бъдат чути при достатъчно желание от кервана. Дано стане по-скоро, че ми омръзна от този порочен кръг на философстване на поколение относно друго поколение.

Advertisements