април 2009


Днес се навършват 84 години от извършения от комунистите атентат в „Света Неделя“.
Няма да коментирам фактите, те, заедно със списъка с убитите и ранените, са описани много добре тук.

Иска ми се написаното да не се забравя. Иска ми се снимките да не се забравят, защото показват фактите такова, каквито са. Идеали? В името на какви идеали трябва да убиваш хора, при това в църква? Атентаторите ги поставям наравно с турците, избили българите в църквата в Батак, след което са я запалили.

Гледните точки са различни, ще каже някой. Някой ще даде за пример преследванията на комунисти от страна на царската власт и убийствата на хора, също имали някакви идеали. Но едниният факт не оправдава другия (както и обратно).

Идеали? Да. Но безскрупулното им защитаване? Защитаването им на всяка цена??? Оправдана защита на идеал ли е това? Или това? Или пък това?

Колко сме се променили за 84 години?

Можем ли да защитаваме този идеал?

Реших и създадох нов блог на тема пътешествия. Осъществени от мен, разбира се.
Обичам да пътувам из нови места и тъй като обичам да качвам снимки и описания където се сетите, реших, че е време да разработя още една незаета ниша. 🙂

Не вярвах, че може да има такава комбинация…

image059

Поста на Daggerstab ме подсети да споделя и моите бисерчета, които събирам, откакто списвам блог.

  • rudenko yordanov – при търсене в Google се оказва, че човекът е депутат от настоящото Народно Събрание. Трудно мога да се сетя да изброя 10 депутати и сега, а какво остава да съм писала за г-н Йорданов.
  • интересни измами – оооо, някой се интересува професионално май. 🙂 Сигурно съм уловила посетителя с поста за измамата в Сосиете Женерал, която вярно, че е интересна, но се надявам да не съм допринесла за обучаване за някой банков обир. 🙂
  • стопаджия партизани – хм??? А исках просто да опиша любимите си книги. А каква стана тя…
  • иво depeche mode svishtov – май са попаднали на този пост, но каква ще да е тази комбинация? Моята теория – почитателят на Depeche Mode Иво от Свищов, който осигурява безпроблемно закупуване на билети за предстоящия концерт на изгодна цена. 🙂
  • Не съм момиче на повикване, тук много гр(ешите) – ?!?! Това беше черешката. При това два пъти. Всъщност, съгласна съм, аз не съм момиче на повикване, но не помня да съм казвала, че някой греши и ме мисли за такава. :))) Съжалявам за объркването. 🙂

В момента гледам новините по ТВ и попаднах на информация за предстоящи проверки на производители на яйца и агнешко, като се наблегна на факта, че това се случва преди Великден.

Има два варианта да се разчете новината.

1. Инспекторите се грижат за здравето на потребителите. Те предполагат, че около празниците растящата консумация на горните продукти ще стимулира производителите да повишат капацитета на производството, като същевременно правят компромис с качеството.

2. Важно е да се покаже преди голямото пазаруване, че някой върши това, за което е нает по принцип. Няма значение дали го върши през цялата година (както трябва да бъде), важно е това да се покаже по телевизията в най-удобния момент, когато потребителите са най-податливи на такива новини. Важно е и това да се предава по телевизията, за да бъдат предупредени по доста простичък начин лицата, върху чиито производства ще бъде извършена проверката.

Разбира се, това са само теории на един заблуден потребител. 🙂

Попаднах на интереснастатия с класация на книгите, за които британците лъжат най-много, че са прочели. Подредбата е следната:

1. „1984″ от Джордж Оруел (42%)
2. „Война и мир” от Лев Толстой (31 %)
3. „Одисей” от Джеймс Джойс (25 %)
4. Библията (24 %)
5. „Мадам Бовари” от Густав Флобер (16 %)
6. „Кратка история на времето” от Стивън Хокинг (15 %)
7. „Среднощни деца” от Салман Рушди (14 %)
8. „По следите на изгубеното време” от Марсел Пруст (9 %)
9. „Баща ми и аз” от Барак Обама (6 %)
10. „Егоистичният ген” от Ричард Доукинс (6 %)

Обяснението за лъжите според авторите е, че целта е да бъдат впечатлени събеседниците. Опитът да показваш повече от това, което всъщност знаеш, е кодиран в гените ни по подразбиране и си мисля, че малко хора успяват да се откъснат от подобни практики. Използването на образованието, културата като средство да покажеш колко си „културен“ може и да има ефект върху невежите, но върху хората, които не се интересуват от хвалбите – не.

Хората като тези, които са отговорили, че лъжат, правят голямата грешка да смятат, че впечатлението у другите може да се постигне, като покажеш колко много знаят. Наистина – задълбочи ли се разговорът, истината излиза наяве.

Всичко това ми напомни на класациите с любими книги, появили се преди време из блог пространството като отговор на тази от „Голямото четене“. Ето, примерно аз не включих повече книги на Агата Кристи, въпреки че ми е любима авторка. Нали тези книжки са популярни като настолни четива за губене на време и общоприетото мнение е, че са писани по една и съща схема (което всъщност не го отричам изцяло). Не че останалите не са ми любими, разбира се. Но както и да е, самокритиката няма смисъл, обикновено не е интересна за останалите читатели и се превръща в нещо от сорта на „Мило дневниче,…“

Пренесена на българска територия, класацията с лъжите ще изглежда по съвсем различен начин. Вземем ли предвид резултатите от „Голямото четене“, твърде вероятно е да попадат български книги от по-известни автори, може би нещо на Стайнбек, също бих добавила и руски автори.

А аз за какво ли бих излъгала? Хм, предполагам по-скоро няма да кажа, че не съм чела въпросната книга. 🙂

А вие? 🙂

Една постановка, която си заслужава да се гледа, е „Срещи в сряда“, гостуваща този път в театър „Сълза и смях“. Без съмнение ще се съглася с автора на статията, към която давам връзка, че историята на Валентин Красногоров звучи и съвсем по нашенски. Историята е за две семейни двойки, мъжете са колеги и единият иска услуга от другия. Същевременно темата за изневярата постепенно си проправя все повече път в сюжета, за да заеме главното място. Постановката трябва да се гледа, няма смисъл да описвам повече.

Това обичам в добрия театър – показва ти нещата от живота, понякога от смешната им страна, но се чудиш дали да се смееш или да плачеш заради истините, които героите (по)казват. И тъй като не обичам генерализациите, не мисля, че семейните ни ценности са изцяло такива. А ако са такива, то е вследствие на обществените. Това, което виждаш около себе си, ти прави впечатление. Виждаш, че дадени хора се отнасят по един начин един с друг, виждаш същото нещо още много пъти и започваш да си мислиш, че е нормално мъжът да смята жена си за проста и да се хвали пред приятели как (лошо) се отнася с нея, а тя същевременно да е тиранина вкъщи. И оттам примерът се следва. И житейските драми постепенно се наслагват, за да образуват ценностната ни система.

Но който не иска да се замисля за сериозните теми, може просто да отиде и да се посмее от сърце. И да се наслади на чудесното представяне на актьорите и режисьора.

Следваща страница »