Стоя пред прозореца и съзерцавам светлините, идващи отвсякъде. Всяка една светлинка огрява една малка кутийка, наречена апартамент. Всяка една такава кутийка е сцена, на която се разиграват по един или няколко човешки живота.

От колкото по-далече се наблюдават кутийките и хората в тях, толкова повече тези хора изглеждат като малки машинки.

Една лампа светва и човек преминава през стаята. Над него прозорец се отваря и друг събира прането. На долния етаж по диагонал телевизорът излъчва ярка картина, която, невидимо за мен, облъчва едно или повече съсредоточени лица. Чува се шум от удари. Мъж бие жена си? Крадец разбива входната врата на някой от апартаментите? Някой е усилил звука на неделния екшън сериал?

Тези машинки се движат в кутийката и, макар и да знаят, не се замислят какво става в долната кутийка. Всеки е самоизолиран в своя собствен малък свят и не се интересува от това колко на брой други съдби са свързани с голямата кутия, в която се намира по-малката негова кутийка.

Лампата угасва. Затварям шумоизолиращия прозорец и се връщам обратно в една от кутийките.

 

P.S. Мислено в неделя около 22:30, писано в понеделник, около 13:30 

Advertisements