Седя и си мисля…или по-скоро си мечтая за един по-добър свят, в който хората са честни и откровени спрямо един друг. Изглежда всичко е започнало с възпитанието ми от малка. Това не е хвалене или нещо друго от този сорт, просто разсъждение как някои неща, които се правят съвсем стандартно или съвсем несъзнателно от хората около теб, оформят или най-малкото помагат да ти се оформи уникален начен на визприемане на живота и отношение към хората. И след като всички живеем сред хора и се влияем от тях по един или друг начин, за пропастта между моята мечта и реалността са виновни отново хората. Но не само тези, които са нечестни или лицемерни, но и онези, които са допринесли, за да станат те такива.

Между другото, напълно откровените хора не са в особено изгодно положение: никой не обича истината за себе си, дори и да е казвана от най-близки хора. Сигурно и затова всеки малко или много прави някакви компромиси.

Но едно нещо не разбирам: защо лицемерието е нещо, което се прави с умисъл, за да се извлече някаква изгода от това. Нима не си личи? Тъжното е, че в много случаи отговорът на този въпрос е, че не си личи. Да смяташ определени хора за близки, а те всъщност зад гърба ти да говорят съвсем различни неща за теб. Или нищо да не говорят – защото целта на приятелството е била само извличане на лична изгода.

И какво? Всички сме актьори в театър. Безкраен. Някои актьори свалят маските, други – не, трети изобщо не носят маски. Тежък е сблъсъкът между тези три категории актьори, особено между последните два. И неизбежен също.

Няма да предлагам рецепта за сблъсъка. Няма да правя генерални изводи. Истината все пак е относително понятие в нейните най-прости проявления в ежедневния човешки живот. Ние, хората, макар и да сме част от Вселената, сме едновременно и извън нея. Ако има универсална истина за всичко, то тя си има своите изключения в наше лице. Затова и след малкото лирично отклонение мога да поясня, че лицемерите всъщност за себе си не са такива, просто имат малко по-противоречиво мнение за хората насреща. А последното не може да се подмине с лека ръка като лошо оправдание.

Така че какво? Седя си аз тук и си разсъждавам. И доникъде не стигнах. Но все пак ако има една истина, тогава кой е прав?

…не, няма смисъл, нищо не стана… 

Advertisements