Бях там миналата година точно по това време, след това посетих страната отново през август.

Всеки път, когато нещо ми напомни за Полша, с усмивка на лицето си мисля: колко хубаво изкарах там, искам да отида отново.

Задавам си въпроса защо съм толкова привързана към тази страна. Отговорът все повече клони към една проста истина. При първото ми пътуване ходих сама, без да познавам никого там, единствено си бях писала с една полякиня от организаторите на конференцията за финанси, в която участвах. Нищо повече.

И така, имах няколко дни извън конференцията, за да остана сама със себе си във Варшава. Да, наистина е възможно за чувстваш самота в такъв огромен град – естествено, вътрешна – поради липсата на близки и познати. Но и самота, която не носи негативен заряд. Истината е, че там за пръв път имах възможността да остана насаме с мислите си, абстрахирайки се от всичко, което иначе ми се случва всекидневно в България. И така, в новата среда, сред новите хора, аз преоткрих себе си и за пръв път осъзнах, че всъщност имам силна воля и мога да се оправя сама някъде – нещо, в което дотогава не бях вярвала. Винаги съм се притеснявала от новото, подхождала съм с недоверие към непознатото… Но там някак си се чувствах в безопасност. И напълно се отдадох на себепознанието.

Връщайки се обратно в България, не чувствах никаква умора – нито физическа, нито психическа. Беше уникално зареждане…

И така, докато сега си спомням хубавите изживявания на едно толкова далечно място, се питам – трябва ли да отиваме на края на света, за да намерим време да опознаем себе си по-добре? Толкова ли е забързано ежедневието ни, че дните ни минават един по един и накрая се оказва, че не сме уловили нито един миг???

Въпросът е как да си създадем подходящите условия, за да имаме тези моменти. Някои медитират, други пътуват из планините и т.н. – всеки опитва по нещо. А не може ли просто целият живот да бъде такъв? След връщането ми от Полша сякаш гледам по-философски на нещата и много по-трудно се паля за нещо… Дори избягвам напрегнатите ситуации. В някои от тези случаи просто „бягам“ без да реша проблема, но… човек се усъвършенства. Превантивният контрол е най-важното нещо. Каквото посееш, това ще пожънеш. Както се отнасям с хората, това ще получа и в замяна. Засега може би усилията ми започват да дават резултат… Но, пак ще повторя, винаги има какво още да се желае.

Така че – по-добре да направим живота си такъв сякаш всеки ден сме „в Полша“. 🙂

Advertisements