Носталгията по миналото ме завладява бавно. Усещам я, когато видя предмет от някогашни времена или срещна стар познат. Чувствам я, когато слушам музика, която е и по-стара, и свързана със спомени за мои лични изживявания и периоди.  Или просто текстът ме води към асоциации с други времена и други хора. Както например е „Iris“ на Goo Goo Dolls.

Забелязала съм, че носталгията ме обзема, когато съм в задънена улица, когато времето е мой враг и аз отказвам да се бия и решавам просто да превъртя лентата назад. Неведнъж съм заявявала, че от лентата остават хубавите спомени. Но напоследък се замислям дали това наистина е така. Може би остават избирателно точно определени спомени – било то хубави или лоши.

Във времената, в които живеем, носталгията е механизмът, който ни напомня да забавим малко темпото. Защото носталгията е и по факта, че не сме си направили най-хубавите спомени, които сме могли. Имаме нещо оставено зад себе си, но чувстваме, че е празно откъм съдържание.

И след като помечтаем и се сетим, че всъщност лентата може да бъде върната единствено в мислите ни, то изводът е,  че трябва да я сменим с друга и да я изпълним с „истинско“ съдържание. Чувстваме носталгия по миналите времена, когато сме можели да направим това, което искаме да сторим сега, но не сме, а все пак сме тъжни, че нова време е отминало. Така че след като изпитваме носталгия по нещо отминало, то е било наистина значимо и изпълнено със съдържание. Затова има ли смисъл да съжаляваме за нещо?

Advertisements