март 2007


Когато един човек е дълбоко наранен от друг и чувства, че деянието е умишлено, инстинктът му казва да търси отмъщение.

Каква е реалността
Днес повечето хора са егоисти. Всеки е хванал своето късче и не го пуска, а същевременно се опитва да тегли и от чуждото. Искаме колкото се може повече, а защо не всичко, като по пътя газим когото срещнем. Уверени сме, че животът е такъв – една голяма битка – и затова всеки дн за нас започва като война. Предполагаме, че това, което ние правим, всички го правят и обратното. Държим се зле, защото очакваме, че и нас непременно ще ни тъпчат. А когато се опитат да ни стъпчат, решаваме да отвърнем на удара с удар: „око за око, зъб за зъб“. Широко възприето е, че това поведение е нормално и само по този начин се оцелява.

Защо
Това е труден въпрос, но все пак нищо не пречи да опитам да поразсъждавам върху това. Ясно е едно: че в случая става въпрос за бългрската действителност и никоя друга, все едно напълно сме изолирали всички останали народи и общества. Българското общество в най-близкото минало е било белязано от една измамна осигуреност, едно измамно равенство. Всички са били равни, но някои – повече от останалите. Идеята за всеобщо благоденствие не се реализира в крайна сметка. На всичкото отгоре всеки, който е имал нещо против съществуващата ситема, по някакъв начин е бил подлаган на, да го кажем, някаква форма на тормоз. А когато от една страна се прокламира свобода, а от друга – безмилостно се потиска, се развива едно вътрешно чувство на неудовлетворение, сякаш някой е сложил невидими окови. Безмълвно се носи информацията за несправедливостите и не се знае кой е приятел и кой – враг. След промените надеждата, че думата „промени“ е използвана на място, сякаш не са оправдани и хората все повече започват да се разочароват от новите лица, които са им носили надежда. Това чувство на разочарование се предава от поколение на поколение, както всяка вечер по-възрастните в семейството разказват истории на по-младите и им предават своята мъдрост. И днес поколенията продължават да се смяненят, недоволството продължава да се предава, а с него и недоверието към хората и усещането, че всеки е сам за себе си. Или всички са добри, или никой не е. И след като срещаме толкова хора, които не са добри, значи никой не е. Така разсъждава един човек и действа против другите. А същите тези други знаят, че отвсякъде могат да поемат такива удари и затова ответният удар е напълно оправдан: „Или аз, или те!“

За какво се подвеждат отмъщаващите
Основният проблем идва от факта, че когато един човек е получавал много удари, опитвал се е да издържи стоически и да не се поддава на изкушението да отвърне със същото, идва една критична точка. В тази точка човекът е поставен пред избор: или и аз ще правя така, или няма да „оцелея“. Основната грешка, която този човек прави, разсъждавайки така, е, че приравнява нещата само до черно и бяло и не може да види истинските цветове на дъгата. А те се изразяват в това, че хората, причинили им болка, в своята злоба и ярост са всъщност много слаби. Само човек, истински ограничен и слаб може да прибегне до такива методи. А грешката на решилия да отмъщава е в това, че не забелязва колко слаба е всъщност отсрещната страна. И как се бори с всякакви низши похвати, за да оцелее. Всъщност ударът е защитна реакция на уплашен човек. А нашият бъдещ отмъстител е твърде заслепен в яростта си, за да забележи това.

Какво е по-доброто решение
Не претендирам, че знам универсалната истина и имам винаги точното решение на даден проблем. Но все пак когато един човек е обиден и подведен от друг, първото нещо, което трябва да направи, е да се опита да разбере мотивите на другия и след това да действа. А действието – това е просто да се излезе спокойно от ситуацията и да се стреми да бъде по-добър от другия. Да прояви разбиране, а защо не и да помогне. Това за мен е по-силният от двата удара: да покажеш, че въпреки причинената болка, ти мислиш за другия човек и искаш да му помогнеш. Или най-малкото да покажеш, че не ти пука и че се чувстваш напълно добре дори и след нанесения удар. Кой ще се осмели да повтори удар върху човек, който не показва слабост и заинтересованост?

Днешният ден за мен през по-голямата си част беше ужасен. Появи се проблем, който ме шокира и изнерви безкрайно много, но подробностите за него нямат значение.
Важно е какво последва след това.
Силата на приятелството? Да, наистина съществува и днес се прояви в пълния си блясък за мен. Някъде между облаците, които се бяха струпали над главата ми, видях слънцето.

„Само човешкият живот не може да се възстанови, всичко останало е поправимо.“

Една подадена ръка и една усмивка.

Нечия друга мъка, споделена с мен.

И накрая…сградите и улиците, хората, бързащи към вкъщи. Мантинелите между срещуположните платна, които поради бързата скорост сякош се сливат в една обща.

Съзерцание и една въздишка.

И край.

Сега остава само тишината и „A Sea Named Solaris“ на Vangelis
Денят може и да не беше добър, но вечерта ще бъде.

Току що реших да започна една серия от постове, посветена на нещата, които чувам по радиостанции, слушани на различни места: градски транспорт, маршрутки, таксита, магазини и т.н. или случайни попадения, докато си търся радиостанция през телефона.
Причината да пиша за това е, че искрено ме забавляват някои радиоводещи: кои нарочно, кои неволно се правят на оригинални и говорят нелепи неща, а понякога дори обидни за слушателите. Такива неща не мога да не споделя. Пък накрая всеки си решава какво да слуша, нали…?

И така, първата история е съвсем новичка, само от преди 30 минути.
Място: една обикновена софийска маршрутка.
Радио: „Веселина“
Предаване: неизвестно
История: Слушателка се обажда, за да поздрави своя колежка за рождения й ден. Връзката е лоша и водещият решава да действа прямо: „…а вие да не се обаждате случайно от тоалетната на някой самолет?“ – „А-а-а, не, тук от мазето на офиса!“

Привет! Это ваш любимый вечерний спамер!

Откакто използвам QIP вместо ICQ, непрекъснато получавам спам съобщения с руски произход. Това, което ме шокира, е съдържанието на спама. Руският спам се откроява с изключителна оригиналност и ако не знаех, че отсреща има просто една машинка, щях и да започна разговор с някой.
Така че мисля, че има два типа спам от гледна точка на стила: американски и руски.
Американският е агресивен, има много числа, най-често се вижда „100%“, говори се за избраници за бързо забогатяване, уголемяване на някои части на тялото и т.н.
Руският може и да не се различава по съдържание от американския, но затова пък стилът е тотално различен. Любезностите се сипят една след друга. Поздравяват ме сутрин, обед и вечер, цели се проява на сантименталност от страна на получателя, за да се заинтересува от съдържанието. Все едно ти казват: клиентът е бог. 🙂 И ти става едно такова приятно на душата, чак да последваш линка, който ти се предоставя най-любезно от любимия спамър. Ако пък не – тогава си остава приятното чувство от доброто пожелание. 😀

Звукът:
Juno Reactor – „Solaris“

Гледката:

Бях там миналата година точно по това време, след това посетих страната отново през август.

Всеки път, когато нещо ми напомни за Полша, с усмивка на лицето си мисля: колко хубаво изкарах там, искам да отида отново.

Задавам си въпроса защо съм толкова привързана към тази страна. Отговорът все повече клони към една проста истина. При първото ми пътуване ходих сама, без да познавам никого там, единствено си бях писала с една полякиня от организаторите на конференцията за финанси, в която участвах. Нищо повече.

И така, имах няколко дни извън конференцията, за да остана сама със себе си във Варшава. Да, наистина е възможно за чувстваш самота в такъв огромен град – естествено, вътрешна – поради липсата на близки и познати. Но и самота, която не носи негативен заряд. Истината е, че там за пръв път имах възможността да остана насаме с мислите си, абстрахирайки се от всичко, което иначе ми се случва всекидневно в България. И така, в новата среда, сред новите хора, аз преоткрих себе си и за пръв път осъзнах, че всъщност имам силна воля и мога да се оправя сама някъде – нещо, в което дотогава не бях вярвала. Винаги съм се притеснявала от новото, подхождала съм с недоверие към непознатото… Но там някак си се чувствах в безопасност. И напълно се отдадох на себепознанието.

Връщайки се обратно в България, не чувствах никаква умора – нито физическа, нито психическа. Беше уникално зареждане…

И така, докато сега си спомням хубавите изживявания на едно толкова далечно място, се питам – трябва ли да отиваме на края на света, за да намерим време да опознаем себе си по-добре? Толкова ли е забързано ежедневието ни, че дните ни минават един по един и накрая се оказва, че не сме уловили нито един миг???

Въпросът е как да си създадем подходящите условия, за да имаме тези моменти. Някои медитират, други пътуват из планините и т.н. – всеки опитва по нещо. А не може ли просто целият живот да бъде такъв? След връщането ми от Полша сякаш гледам по-философски на нещата и много по-трудно се паля за нещо… Дори избягвам напрегнатите ситуации. В някои от тези случаи просто „бягам“ без да реша проблема, но… човек се усъвършенства. Превантивният контрол е най-важното нещо. Каквото посееш, това ще пожънеш. Както се отнасям с хората, това ще получа и в замяна. Засега може би усилията ми започват да дават резултат… Но, пак ще повторя, винаги има какво още да се желае.

Така че – по-добре да направим живота си такъв сякаш всеки ден сме „в Полша“. 🙂

Днес, както си вървях из центъра на София, реших да мина през пазара за антики пред „Св. Александър Невски“. Това място винаги ме е привличало много и всеки път, когато мина, с голям интерес разглеждам предмети от отминали времена. Досега не се бях интересувала нито от цени, нито от определени предмети. Но днес за пореден път забелязах пълната серия пощенски марки с цар Борис ІІІ и се престраших да питам за цената. Пет пощенски марки за 10 лева…стори ми се нищожно и дори обидно малко. Освен в магазините за антики и във филателистките клубове подобни скъпоценности не могат да се намерят лесно. Разбира се, известна част от марките се намира в частни колекции, но… Както и в моя случай. Когато бях малка, баща ми ми подари последния си запазен класьор с най-ценните марки, включително няколко на цар Борис ІІІ, както и на малкия Симеон. Пазех ги като очите си с идеята, че някой ден ще струват цяло състояние и може да ги продам изгодно. Но постепенно те за мен се превърнаха в скъпоценност и вече и през ум не ми минава да ги продавам на когото и да е и на каквато и да била цена. Това е история, семейно богатство. И да струва някакви си 10 лева? Може би именно защото чуждестранните посетители на открития пазар не се интересуват толкова от българската история, затова и досега не са били изкупени…

Същото важи и за стари монети. Както е известно, българските земи имат богато минало. Всеки народ, минавал оттук, е оставил по нещо от себе си и това важи с пълна сила за монетите. А нима една монета отново с цар Борис ІІІ реално струва 2 лв.? Това ли е казал пазарът??? Вярно, все още не е минало достатъчно време и все още има голямо предлагане, но…някак си тъжно ми стана. Вкъщи имаме и стари монети – като гореспоменатата, също и югослевски (още когато държавата е била монархия), както и други неразгадаеми. Ето как се котира малкото семейно богатство. 2 лева. А изкупуването самите търговци на пазара сигурно дават левче.

Колкото повече вървях, толкова повече се натъжавах, осъзнавайки, че части от историята ни се продават на безценица и по този начин напускат страната ни…за да им се радва и цени някой на другия край на света.

В сегашния момент си задавам няколко въпроса, които са по-скоро храна за размисъл, отколкото желание да получа веднага съответните отговори.

Това ли са пазарните цени на антиките? На българската история?

Ако са това, тогава има ли връзка определянето на пазарната цена с уважението на българската история от страна на българите?

Ако има връзка, доколко тя е обратима и от какво зависи това да се промени?

Кога ще има промяна?

~~~

Послеслов:

Твърдо реших постепенно да изкупя освен горепосочените пощенски марки и други серии, които смятам за ценни. Както и други скъпоценни предмети…

Следваща страница »