Напоследък оптимизмът ми за България расте. Не за друго, а защото определени събития и реакцията на тях от страна на много българи ме карат да мисля, че все пак има единност и вяра в справедливостта. Конкретен повод – масовите напоследък протестив подкрепа на българските медицински сестри, осъдени на смърт в Либия. Къе спонтанни, къде предварително обмислени и организирани, тези прояви ме навеждат на мисълта, че може би не сме чак толкова егоистичен народ. И че все пак има поводи, макар и за съжаление тъжни, които да ни сплотят.

Защо става така? Нима се променяме и по-малко мислим за себе си и за това как да надхитрим системата, а повече мислим за ближния? Не мисля. По-скоро моменти, в които ние всички по някаква причина сме засегнатата страна, моменти, в които нито един от нас няма възможности за лични облаги. Точно като случая с медицинските сестри… Без да искам да звучи грубо и неуместно в случая…

Дори и да е така, това също е повод за надежда. Колкото по-често има поводи за сплотяване на общественото мнение около една кауза – а д се надяваме в бъдеще това ще бъдат не само тъжни поводи – толкова по-често и хората ще свикват с този начин на живот. Не може да не окаже положително влияние върху младите хора, които едва сега изграждат ценностната си система. Дали това може да се пребори с „българските гени“? В известна степен със сигурност. Аз съм оптимист.

Advertisements