август 2006


Въпросът е насочен към многоуважаемия министър на образованието г-н Вълчев и към всички онези, които стоят около него и имат своя скромен принос за важните му решения (макар че се съмнявам да си прекарват времето в блогване).Професионалното образование става само две години, като през останалото време учениците ще изучават общообразователни предмети и езици. А в 11 и 12 клас – по 20 часа седмично са отделени за специалните предмети, т.е. средно по 4 часа на ден. А за останалата ½ от времето са предвидени български език и литература, физкултура, езици и „ДРУГИ”.

Докато за някои профили това е напълно достатъчно, а и така или иначе специалните предмети са разположени само в 11 и 12 клас, то за други – в сферата на икономиката – това е напълно недостатъчно.

От скромния ми опит в гимназията, която съм завършила, знам, че дори и 10, 11 и 12 клас не бяха достатъчни, за да се усвои добре материалът в някои области. Особено когато става въпрос за практическото обучение – това означава, че или ще се свие, или ще остане със същия хорариум, както и преди, но за сметка на други специални предмети.

Разбирам добрите намерения на министъра да ни приближи до Европейския Съюз, но да видим дали средното професионално образование дава толкова ниска квалификация? Първо, в Германия например някои области наистина обучението е по-кратко, но излизаш с професия и директно те наемат на работа без да е необходимо висше образование. В България това обаче не е така – масово се наемат хора с изискване за висше образование дори на най-ниските изпалнителски длъжности (този въпрос за изискванията е свързана с въпроса производителността на труда, но това е друга отделна тема).Второ, в България професионалното средно образование придобива все по-голяма популярност в сравнение с доскоро най-желаните езикови гимназии. И не става въпрос само за резултатите за класацията на най-предпочитаните гимназии от кандидат-гимназистите. Става въпрос за огромната нужда от качествени кадри – било то в производството или в услугите. Каквото и образование да дават университетите, профисионалните училища са тези, които дават основите на професията. Без тези основи, които в голяма степен се пропускат в университетите, фирмите са обречени да дават огромни суми пари само за обучението на новоназначените си работници или служители, чиято дейност става ефективна едва след навлизане в областта, което съответно води до пропуснати ползи за фирмата, а понякога и до загуби.

При положение, че университетите не дават тези знания, а и досега положението в професионалните гимназии не беше цветущо, до какво ли ще доведе поредната промяна? Може би съвсем ще се стигне – както е и с университетите между впрочем – до тенденцията да се учи само заради дипломата и написаната специалност в нея. И като знам колко се обръща внимание на хора, минали съвсем наскоро през тази объркана система, мога да предположа и доколко тези хора ще си направят труда да надигнат гласове.

Днес изглежда не ми е ден, както се казва. Ставам рано, а все не мога да стигна навреме до офиса. Една от последните съм, които казват „Добро утро” на портиера на входа. Представи си, тази сграда е била полуразрушена от времето, когато са започвали да я реконструират. Хубаво е, че се чуват звуци от съседните сгради от машини със стържещ звук, които не знам дори какво им е предназначението, а и не ме интересува. И този странен типично Софийски отделен (да!) климатичен пояс – човек се чуди дали изобщо да излиза от сградата за обедна почивка – дори и в малкия парк отпред все едно се пържиш…как пейките не са се самозапалили досега, не е ясно.
Този район на София е доста натоварен въпреки трудната му достъпност и тесните (за софийските стандарти) улици. Вече си се представям как по време на обедната почивка се опитвам да надвикам шума от камионите, автобусите и автомобилите, които профучават с висока скорост покрай мен.
Днес ще променя малко маршрута. Две в едно – плащане на сметки за телефон и разходка из града с фотоапарата в ръка. Странно, но София вече ми омръзва от гледна точка на обекти за снимане. Не че няма, дори напротив. Затова не съм съгласна с някои хора, за които София е символ на всичко мръсно, шумно, егоистично и други такива позитивни определения. Градът си има своя чар, важното е обаче да гледаш към правилното място. Централната част, като изключим трафика и съмнителната чистота, е място със собствена атмосфера. Днес ще опозная поредната част от нея. Въпросът е обаче: накъде???

Днес искам да започна блог на български.

Понякога нещата, които човек пише на чужд език, не ги усеща толкова дълбоко, колкото ако бяха на родния му език. Така и аз си пиша в моя блог, но какво остава..?
Наскоро направих един тест, определящ най-силните лидерски характеристики, които съответният човек притежава. Оказа се, че най-силно открояващо се при мен е усещането за красота и съвършенство. Колко вярно… Не знам дали това е лидерска черта, но когато се замислих, осъзнах, че това за мен е много точно определено.
Съвършенство = ред: в мислите, в действията, в отношенията с хората, сред обкръжаващите предмети, в природата. Ред = основата на всичко, това, без което всяко начинание е обречено на продължително забавяне, на губене на време. А времето е може би най-ценното нещо, което имаме след нашия живот – то отбелязва невидимите му граници…ако има такива изобщо.
Съвършенство = предизвикателството да бъдеш все по-добър в това, което правиш, все по-пълноценно да живееш своя живот във всяко едно отношение. В противен случай ще се стигне до познатата фраза: животът е всичко това, което се случва, докато си правиш планове за него…
Съвършенство = хармония. Тя е много повече от просто ред, тя е постигането на по-високо ниво на съзнанието, крайната цел – това, към което винаги се стремим, но имаме още много път до нея. Някои се доближават – това са тези, постигнали вътрешен мир, вникнали дълбоко в себе си и намерили това, което са търсили цял живот…или животи…
Красота = всичко видимо или невидимо за окото, от което сякаш струи светлина…или по-скоро енергия – позитивна.
Красота = всяко нещо,макар и малко, което ще те накара да се усмихнеш и да си кажеш: да, светът е хубаво място.
Красота = едно от първите неща, чието опознаване и оценяване е на пътя към съвършенството.

Вселената е уникално място. Щастливи са тези, които се докосват в най-голяма степен до нея. И я разбират. Всичко има своя логика и за всичко има обяснение. Познаването на нещата става чрез съзерцание. Ако хората отделяхме повече време за това, може би досега най-големите загадки на Вселената и човечеството като част от нея щяха да са разгадани. Какво би станало, ако всички хора само за един ден и по едно и също време оставят всичко настрана и размишляват за смисъла на живота: от мястото, където се чувстват най-естествено и вдъхновено – безлюден плаж с няколко чайки, кражащи високо в небето или голям заоблен камък насред планински поток, от който се открива прелестна гледка към заобикалящите хълмове. Затова, колкото и несвързано с темата да звучи, най-любимата ми реклама (разбира се, съвсем безпристрастно) е тази на една рекламна картичка на Мтел. От едната й страна: водопад сред скали и съвсем малко, но достатъчно светлина навлиза през процепите някъде горе високо, и няколко скални късове се подават наполовина над малкото вирче, образувано сред водопада. От другата страна: разкриват се планински хълмове, чиито цветове преливат от светлозелено до тъмнозелено според вида дървесна растителност…и в близък план – една огромна поляна – открито пространство на един хълм, по която си ограят сенките от разпръснатите в небето пухкави облаци (подозирам, че въпросното място се намира в Родопите). И посланието: „моят офис е навсякъде”. Какво по-хубаво и вдъхновяващо от това?
Какво по хубаво от усещането за красота и съвършенство независимо какво правим? Дали сме на работното място или сред природата, дали се намираме по средата на безкрайна колона от коли в центъра на нажежения от слънцето град, или седим на малка безцветна пейка пред полупразен магазин в малко, затънтено селце – какво значение има? След като във всяко едно нещо може да се намери причина да се наслаждаваш на момента и на живота?
Всеки човек има своята цел в живота. Или ако няма основна цел, то поне има неща, за които се бори, за да може в края на живота си, когато направи равносметка, да може спокойно да каже, че е постигнал това, което е искал и че не съжалява за нищо. Все си мисля, че винаги има една и съща крайна цел, следствие от всички тези индивидуални цели – постигането на хармония със себе си и със заобикалящия свят; на именно онова по-високо ниво на съзнание и съпътстващото го пълно ръзгръщане на твоите човешки възможности: физически и особено умствени/на съзнанието.
За да стане това обаче, са необходими няколко важни условия. Първо, трябва индивидът да е осъзнал необходимостта и свързал живота си с тази крайна цел. Второ, въпросният човек трябва да има/развие способността да се откъсва от ежедневните въпроси и да може да гледа на свето „отвисоко” и непредубедено, както и нищо да не може да отклони вниманието му от целта. Съзерцание, медитация, подходяща музика и обстановка – тези неща са в основата на това, което се прави.